Днес се навършват 39 години от трагичната смърт на Петя Дубарова. Спомняме си за самоубилата се на крехката 17-годишна възраст талантлива млада бургаска поетеса с няколко от най-красивите й стихотворения:
Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в Бургас, в семейството на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стойко Дубаров. Майката на поетесата има голяма роля в изграждането на личността и вижданията ѝ, като в същото време я напътства в света на изкуството.
Петя Дубарова започва да пише стихове в най-ранна детска възраст, като нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков. Поезията на Петя е белязана от желанието ѝ за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят, за едно неограничено, дори безгранично раздаване на доброта, щастие и усмивки.
На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета.
Единствената ѝ стихосбирка "Аз и морето" е издадена посмъртно през 1980 г., а няколко години по-късно от печат излиза и книгата "Най-синьото вълшебство", в която е събрано цялото ѝ творчество, писма и личният ѝ дневник.
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!
Понякога съм светла като мед.Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла
да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!
1977 г.
Във сините вълшебства на града
потапям се, замислена и няма,
причаква ме зад ъгъла дъжда
и близва ме дъхът му като пламък.
И сякаш парят капките безброй,
и сякаш са със лято напоени,
шумят като възторжен пчелен рой
и гонят се като листа над мене.
Най-синьото вълшебство на Бургас
са сенките, прогонили съня си.
Сред тях намирам своята и аз
и гоня я, тъй както радостта си.
1975 г.
Безброй разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.
Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.
Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома,
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.
Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.
1976 г.
Как искам да съм малък светъл влак,
по-пъстър от крилете на хвърчило.
Да чувствувам във светлия си бяг,
че слънце в моя ритъм се е скрило.
Да бъде мойта гара слънчев знак,
от хиляди очи благословена.
Да бягам срещу вятъра, но пак
да връщам там мечтата си зелена.
Как искам да съм малък светъл влак.
Тогава бих посока подарила
на някого. Искри родени в бяг
от релсите. И свойта пъстра сила.
Защо не съм добър среднощен влак?!
Тогава аз на всеки бих раздала
завръщане. Но бих поела пак
по релсите на радостта си бяла.
1977 г.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай