Докато изследва проби от стомашна тъкан на пациенти с язва, през 1979 г. д-р Робин Уорън забелязва наличието на спираловидна бактерия. Тя се е наместила много удобно под дебелата слизеста обвивка на стомаха и се намира подозрително близо до възпалените места. Австралийският лекар и неговият млад помощник Бари Маршал успяват да култивират бактерията в лаборатория. Малко по-късно микробът е наречен Хеликобактер пилори, а през 2005 г. той ще донесе на откривателите си Нобеловата награда за медицина.
Дотогава обаче има още много време, защото откритието им е посрещнато с недоверие и дори с подигравки от научните среди. Сред тях господства консенсусът, че пептичната язва и гастритът са причинени от начина на живот. Големите специалисти в областта на гастроентерологията са убедени, че образуването на по-големи количества стомашна киселина се дължи на стреса и на неправилното хранене, а подобни организми не биха могли да виреят в киселинната среда на стомаха. По тази причина традиционното лечение е със строга диета и лекарства срещу киселините, като често се налага и операция.
Да, ама д-р Робин Уорън и д-р Бари Маршал настояват на своето. Въпреки че язвите се лекуват чрез ограничаване на производството на стомашната киселина, двамата продължават да твърдят, че бактерията и хроничното възпаление остават. Затова пациентите могат да бъдат излекувани напълно само когато стомахът бъде изчистен от Хеликобактер пилори с антибиотици.
За да докажат, че не стресът, а бактерията е виновникът за развитието на язвата, младият сътрудник д-р Маршал сам се превръща в опитно зайче. През 1984 г. той изпива една петриева паничка с Хеликобактер пилори и след няколко дни развива симптоми, включващи повръщане и гастрит. „Не развих язва, но доказах, че здрав човек може да се разболее от бактерията. И това беше предимство, тъй като скептиците смятаха, че хората с язва имат отслабена имунна система и така бактерията ги заразява, след като вече са се разболели“, казва той.
Заслужавал ли си е рискът?
Освен Нобеловата награда на стойност 10 милиона шведски крони (1,342 милиона долара), която лауреатите поливат с шампанско и бира, тяхното откритие облекчава страданията на милиони хора по целия свят. Пептичната язва вече не е хронично заболяване, а се лекува с антибиотици и инхибитори на киселинната секреция. Нещо повече, то дава надежда за намирането на причинителите и на други хронични възпаления – например болестта на Крон, язвен колит, ревматоиден артрит и атеросклероза.
Ако се чудите защо толкова напоително ви занимавах с тази история, то е за да кажа нещо съвсем просто: често, и най-вече, човешкото търсене е съпроводено с поемането на риск. Нямаше ли го онова любопитство за пътуване, ровене, катерене, излитане или спускане в най-дълбоките падини, планетата Земя така и щеше да си остане непроучена. Нямаше да ги има Великите географски открития, нямаше да я има науката, нямаше да го има и техническият прогрес. Ако всеки път някой примиренчески беше свеждал глава пред стената от скептицизъм, пред въпроса „Защо изобщо го правиш?“, още повече пред подигравките, сигурно всички щяхме да сме като онази студентка в „Стани богат“, дето живееше с мисълта, че Слънцето изгрява от запад.
Разбирането, че поемането на риск е единствено самоцелна авантюра, проява на суета и желание за себедоказване, тласкано от свръхразвито его и жажда за слава, понякога има известни основания.
В основата си обаче то е най-лесният начин да се отхвърли чуждото усилие, да се принизи неговата изключителност, оттам – и да се отрече. А точно ние, българите, това наистина го умеем прекрасно. Затова когато през 2012 г. Феликс Баумгартнер стана първият човек, полетял свободно от над 39 км височина над Земята и направил мисията „скок от ръба на Космоса“ възможна, ние му се подиграхме.
„Ква му е идеята на тоя чичо? Нещо на мъж ли да се направи? Космосът има ли ръб?“, кикотехме се във Фейсбук. От шеги и закачки какъв глупак е този Феликс, нямахме време да прочетем какво написа в. „Гардиън“: „Изправен на ръба на Космоса, над пустинята на Ню Мексико, Феликс Баумгартнер спира за момент. Прави малка стъпка вън от капсулата, след което полита 39 км надолу към Земята. След десет спиращи дъха минути австриецът се приземява, развивайки скорост от 1342.8 км/ч, и става първият в света свръхзвуков скачач. „Докато бях там, горе, на покрива на света, се чувствах смирен, там не мислиш за подобряване на рекорди. Понякога трябва да се издигнеш наистина много нависоко, за да видиш колко си малък.“
Точно така! Понякога трябва да се издигнеш много нависоко, за да видиш колко си малък, но мнозина от нас не само не го разбират, а отказват да го разберат. Затова и Боян Петров – алпинист с най-много изкачени върхове над 8000 метра, но също зоолог и спелеолог, учен в Природонаучния музей при БАН, в очите им е просто авантюрист, човек на крайностите, за чието изчезване под връх Шиша Пангма има толкова елементарно обяснение – „сам си го е търсил“. Защо ни занимават от сутрин до вечер с издирването му, откъде накъде дни наред ще се хвърлят човешки и финансови ресурси, включително хеликоптери?! И колко ще ни струва една такава самонадеяна авантюра, едно такова налудничаво и егоистично хоби, при положение че тук има толкова изпаднали в беда и нуждаещи се от помощ хора?!
Така (се) питаме ние – разбира се, реторично, – защото отказваме да разберем онова, което каза Баумгартнер: качих се много високо и видях колко съм мъничък и нищожен. Това ме направи смирен и тъкмо смирението е същинският ми рекорд.
Телевизиите безспорно преекспонираха до крайна степен издирването, което настрои допълнително срещу „авантюрата“, но обратното – да се приеме „неизбежното“ със скръстени ръце, би трябвало да граничи с цинизъм. Възможност за оцеляване винаги има, възможност за полагане на усилия за спасяване – също:
През юни 1985 г., например, Джо Симпсън и Саймън Йейтс катерят Сиула Гранде в перуанските Анди. Двамата не са тръгнали на разходка, а имат амбициозна програма с няколко премиери на върхове, като паралелно извършат прецизни геодезични измервания на участъци, които досега са бели петна на топографската карта. На слизане обаче Симпсън чупи крака си. Йейтс решава да среже въжето, на което виси приятелят му, и Джо пада в 100-метрова пропаст, но оцелява. Пропълзява 8 километра, за да се добере до лагера. Минават денонощия, но ето че той се завръща!
През януари тази година пък френската алпинистка Елизабет Револ и полякът Томаш Мацкевич правят опит за изкачване на върха Нанга Парбат в Каракорум, Пакистан, но действат в чист алпийски стил, без височинни носачи, кислород в бутилки и предварително подготвени лагери. Започват финалната атака, само че Мацкевиц получава остра височинна болест, измръзвания и снежна слепота. По тази причина незабавно е организирана спасителна акция, в която са вдигнати два пакистански военни хеликоптера, допълнително четирима алпинистите катерят постоянно, за да стигнат до тях. Благодарение на това поне Револ е спасена, с тежко измръзване на краката.
Не можеш да се откажеш да търсиш, и в двата смисъла на думата. Което ме подсеща за друг вдъхновяващ пример на човек, който е променил живота на всички ни точно защото не се е отказал:
Чарлз Таунс изучава взаимодействието между микровълновото излъчване и молекулите в Колумбийския университет и през 1951 г. осъзнава, че е възможно да се създадат прецизни лъчеви снопове. Много от водещите физици по онова време, включително Нилс Бор, основоположникът на квантовата теория, заявяват, че такъв сноп е невъзможен. Други просто твърдят, че това е безсмислено упражнение, изключително трудно за постигане и без видима практическа полза.
Но Таунс, също като д-р Бари Маршал, който глътнал Хеликобактер пилори, не развял бялото знаме. Докато повечето от нас биха се отказали, изправени пред такава критика, той е решителен човек, който вече има постижения в разработването на радарни системи по време на Втората световна война. Убеден е, че концентрираните му лъчеви снопове биха имали важно място в изучаването на структурата на атомите и молекулите. В резултат Таунс и неговият екип започват работа по устройство и през 1954 г. вече са опровергавали Бор чрез създаването на първите усилени микровълнови лъчи чрез стимулирана емисия – т.нар. мазер (microwave amplification by stimulated emission of radiation). Няколко години по-късно Таунс заявява, че същото нещо може да се направи с видимата светлина, предвиждайки… лазера.
Чарлз Таунс умира през 2015 г. на 99-годишна възраст с много постижения зад гърба си, едно от които е оглавяването на технологично-консултативната комисия за полетите по програмата „Аполо“. Но най-благодарни трябва да сме му тъкмо за работата, която довежда до създаването на лазерната технология. Достатъчно е да се каже, че днес лазерите са незаменими в съвременните комуникации – те пренасят огромни количества данни посредством оптични кабели. Без тях комуникационната революция никога нямаше да се случи. А отгоре на всичко се използват и за геодезически измервания, четене на баркодове, в хирургията, за създаване на холограми, печат, гравиране и безброй други полезни дейности.
Добре, че не е послушал Нилс Бор, нали? Самият Нилс Бор не го е разубедил, та камо ли онези, които са смятали за глупаво да се ръководиш просто от нуждата да разбереш нещо, и са приемали това за безполезно и непрактично занимание. Също толкова непрактично, колкото да скочиш от ръба на Космоса, и също толкова безполезно, колкото да изкачваш върхове…
Тъкмо загърбвайки „практичността“, без да плащат данък за мнението на хора, които въприемат риска и упорството като суета, инат, стръв за себедоказване, и въпреки присмеха и авторитетните съмнения, точно така се разширяват знанията на човечеството. И „лудите глави“ не само трябва да бъда издирвани и спасявани – ние сме длъжни да треперим над тях, защото се броят на пръсти. „Лудите, лудите – те да са живи!“. И нищо безсмислено няма в техните търсения, дори да са често граничещи със самоубийствена смелост.
А ако пък ние самите някога имаме смелостта да се вгледаме в себе си, преди да напишем тежкото си мнение във форумите, току-виж сме видели, че отрицанието и подигравката не ни извисяват, не ни правят големи. Напротив, много сме мънички, даже нищожни. Дребни и невежи, но за сметка на това и доста зли.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай