В първия учебен ден хиляди любопитни ученици с внимание наблюдават новия си учител, за да установят какво се позволява в училище. Някой ще стане от първия чин и ще отиде при съученика си на последния, за да го пита нещо. Друг ще реши да отиде до тоалетната, но едва като отвори вратата, ще каже накъде се е запътил. Трети ще прави балони с дъвката си, четвърти ще зяпа в скъпия си телефон. Даже може да звънне на майка си в час, за да я пита как е.
Първо започва един, който по-характер е с по-високо самочувствие, по-глезен и по-нахален. Учителят съответно му обяснява, че в час се спазва определен ред и той е задължителен за всички. Ученикът се кротва за известно време, после пак прави нещо и целият клас зарязва решаването на задачата и се вторачва в него. Учителят отново му прави забележка, детето отново започва да се оправдава. Най-често пита:” Какво съм направил?” Други деца се намесват, коментират, и часът отлита.
Трудно е да върнеш вниманието на ученици при далеч по-атрактивната проява на непослушен ученик. Но след още двадесет забележки на въпросното дете вече не му пука. То вече е разбрало, че няма последици. Няма допълнителна извънкласна работа, наказание за сто пъти преписване на текст, няма среща с директора, няма викане на родители. Нищо.
Системата се отнася с огромно уважение към децата с по-свободно поведение, не желае по никакъв начин да им пречи да бъдат себе си, дори от това да зависи психическото и физическото им здраве, включително и на останалите.
Първият, невъзпитаният, виждайки, че училището не е способно да го научи да спазва правила, търпи развитие. С напредването на възрастта започва да прекосява всички граници: открито предизвиква съученици и учители с груби или нецензурни думи, унижава ги публично. Съответно, авторитетът на клетия учител пред ученици пада.
Малкият агресор, разбирайки че е морален победител, се стреми да се надскочи. И въпреки това той не е виновен. Не е виновен, че училището със стиснати зъби е търпяло своеволията му години наред. Не е виновен, че се явява продукт на некачествено въздействие от други системи. Зад неговото поведение стои семейство, училищни и извънучилищни приятели, които не се реагирали навреме на по-свободното му държание. Не са видели, че по този начин му помагат да се утвърди като проблемно дете, което ще се превърне в проблем на десетки други ученици и учители. В началния курс му прощават с аргумента, че е малък и не разбира какво прави, в прогимназията с оправданието – че е влязло в сложна възраст и хормоните му бушуват.
Системата пази нормативно по-буйните и агресивни деца да не би да се отклонят от „кривия” път и да бъдат приучени от първия ден в първи клас да уважават другите.
Така непослушникът става герой, пример за подражание сред съучениците си. В техните очи той е много специален, щом не цепи басма и на учителите. Съответно и на други деца им се приисква да бъдат център на внимание и използват същите начини да изпъкнат. И не се чувстват виновни, че копират лошо поведение, сърдят се от закани за наказание, въпреки че са наясно, че такова няма да има. Ама вие защо не наказахте този, който започна пръв да щипе и скубе децата?
Уместен въпрос. Учителят не е наказал първия, само му е опявал да не нарушава дисциплината. Възпитателната метода в нашите училища се изчерпва с говорене и призиви: „не прави това, не прави онова”. Системата не отчита психологическите особености на децата, тя гледа на тях като на психически зрели хора, които напълно осъзнават деянията си. Но как да разбере малкият ученик, че поведението му може да бъде дори опасно, като е във възраст, която обожава да нарушава забрани и не осъзнава, че и лекото спъване може да доведе до много лоши последици?!
Как реагира учителят, когато нарушителите на реда станат повече от един?
Ако е неопитен и наивен, тръгва по каналния ред. Най-често прави кардиналната грешка да говори първо с директора. Отсреща го гледат неразбиращо, чува хладното: „За пръв път чувам, че тези ученици създават проблеми в час. Колегите ти никога не са се оплаквали!”
Колегите потвърждават с празен поглед – нямат никакви грижи със същото дете или деца. Дори да си ги виждал да излизат треперещи от класната стая, ще те уверяват в скоропоговорка, че така ти се е сторило, че часовете им минават по ноти. Намекът е повече от ясен – нямаш правилен подход към учениците!
Истината е друга: тези учители вече са разбрали, че Системата винаги ще оправдава пропуските си с техните качества. И не се оплакват, за да си спестят унижението, на което ще бъдат подложени.
Ако отидете първо при педагогическия съветник с надеждата, че ще съумее да се справи с капризите и буйното поведение на две-три деца, пак няма смисъл. И педагогическият съветник се пази да не настъпи осовата линия на Системата и да я обърне срещу себе си. Той също е вклещен в рамката „Права на детето и правилен подход” и не прави нищо повече освен да говори с детето. Разговорът се свежда до изясняване на казуса и призив: „Това да не се повтаря повече”. Рядко на „нарушителя” му се обяснява, че другите деца и учителят му също имат права. Дори да му обърнат внимание на този детайл, крехката възраст на детето няма да може да асимилира какво точно му се казва.
Все пак има кратковременен ефект. След което детето се връща към старите си навици, а навиците са по-устойчиви и от усвоената таблица за умножение и деление. Ученикът продължава да пречи, да проваля часовете или да се държи агресивно със съучениците си. Ако не успее да се сбие с някого в час, ще го направи в междучасието. Или ще продължи в часа боя, започнал от междучасието. Системата не е предвидила персонален пазач на деца с агресивно поведение. Системата изисква такова дете да бъде търпяно от всички, при това винаги за сметка на здравето и психическия комфорт на голямата група ученици и учителя. Ако ученик пребие друг, Системата ще накаже учителя и директора, но няма да накаже родителя, няма да му потърси отговорност за занижените изисквания към собственото му дете.
При неизбежния рецидив, учителят отново отива при педагогическия съветник. Докладва, че взетите „мерки” не са довели до промяна. Не е ли време да повикате родителите?! Ами не, това е крайна мярка. В нормалните държави е първа мярка, но у нас е крайна?! Дори да ви хрумне подобен въпрос, не го изричайте на глас. Ще получите съвет да пуснете писмена жалба до директора или по-висшестояща институция, което е едно и също. Директорът също ще гледа да не „опере пешкира” и може да повика инспектори да проверят случая.
Какво се прави, ако се стигне до голям инцидент между ученици, ученици и учители?
МОН изпраща комисия да разследва. Комисията проверява документацията на училището, дали взетите теми са отразени в дневниците, има ли ритмичност в оценките, проверява цялата училищна документация, свързана с организацията на учебния процес, и която няма никакво отношение към инцидента. След това започва да разследва учителя. Ще питат учениците как се чувстват в неговите часове, как е реагирал в други конфликтни ситуации. Ще протоколират всички случаи, в които е повишил тон, какви думи е използвал. Учениците, особено ако са по-малки, в голямата си част ще свидетелстват срещу учителя. И не защото искат да му сторят зло, а защото въпросите към тях ще бъдат такива, че скандалът да засегне колкото се може по-малко хора. Проверяващите никога няма да зададат въпроси, които пък ще поставят самите тях в деликатната ситуация да им натякват, че не си вършат работата.
Какъв ти е успехът по този предмет? Разбираш ли учебното съдържание? Ако не го разбираш, това как влияе на психиката ти? Напряга ли те, агресира ли те? Кой, смяташ, е виновен, че не разбираш учебното съдържание – учителят или авторите на учебника? Имаш ли проблеми с някой от родителите си, те как се държат с теб? Помагат ли ти, интересуват ли се от живота ти в училище, колко често поглеждат бележника ти или хвърлят поглед на учебниците ти?
Това са съществените въпроси, но Системата никога не търси причините за ученическата агресия, тя търси най-удобният виновник. И колкото по-бързо го открие в лицето на учителя, толкова по-малко сътресения ще има по цялата верига.
Учителите, които нямат силата и куража да се изправят и оспорят този нормативен ред, си избират ролята да бъдат готини. Лесни оценки, снижени изисквания, учтивото „вие” е заменено с „ти, господине”. И безкраен толеранс към:”Днес няма да ме изпитваш, не съм чул”. Учителят се усмихва разбиращо, въпреки че е чувал това извинение повече от месец. Накрая на срока или годината той им ще им напише отличните оценки, защото в някой час все пак са отговорили на един въпрос от място.
После Педагогическият съвет ще отчете успеха по предмети и готиният ще обере завистта на колегите си. А ако нещо му се случи и уволнението му виси на косъм, учениците ще протестират в негова защита. И никой няма да разбере на какво е научил „готиния” учениците, защото Системата се е погрижила това да не стане публично известно, като замени оценките от матурите с точки.
Все пак идва ден, в който напусналите училище разбират, че нищо не знаят, и се изпълват с гняв срещу „готиния”, но е твърде късно. Най-вече за тях.
Учителят с характер и самочувствие не позволява учениците да му диктуват правилата. Със зъби и нокти се бори да „извлече” максимума от тях, да ги научи на нещо. Той е в постоянна война с по-агресивните и мързеливите, изпуска си нервите, често и думите. За отплата се сдобива с прякор, учениците го клюкарят пред готините учители, бойкотират му часовете. Но той няма да се пречупи и ще поставя реалните оценки, без да му пука, че ще го цитират в докладите с най-нисък успех. „Проклетият” учител знае, че никога няма да бъде обичан, но след като излязат от училище, учениците ще го благославят за неговата проклетия.
Има и трета категория учители – едновременно взискателни и състрадателни. И те имат проблеми с дисциплината, агресията и нежеланието за учебен труд; гонят непослушните от час, оценяват реално, губят самоконтрол, но в крайна сметка и те завишават срочните оценки, подсказват на матурите. Но мотивацията при тях е двустранна – да се спасят от ударите на Системата и от съчувствие към издевателствата, но които са подложени учениците чрез учебно съдържание, или заради това, че Системата не може да ги защити от тормоза на съучениците им.
Училището е една малка джунгла, която грижливо крие истината за случващото се зад училищните двери. И ученици, и учители са жертва на една и съща Система, но не могат да я сринат, въпреки че им изпива силите и здравето. Затова воюват помежду си, но в същото време спазват негласна уговорка. Учениците прикриват случващото се в класната стая и си получават съответните оценки за мълчанието. Учителите пък търпят да ги обиждат, защото Системата е по-безмилостна и от учениците.
Въпросът е – докога ще продължи тази имитация на нормалност?
Докато сегашните поколения учители се пенсионират, а по-младите не намерят друга работа, която да ги спаси от този ад.
А този ад започва от първия учебен ден на първи клас…
Потребител: Rakurs BG
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай