Светлин Русев е художник на съзерцанието и вкаменената динамика. При портретите на Светлин Русев откриваме дълбините на духовния пейзаж, а у пейзажите и натюрмортите - човешката същност, казват критиците. У него има нещо магическо и мистическо. Един от най-проникновените художествени критици - Богомил Райнов, много точно още при появата на първите работи на Светлин Русев посочва, че при него “прозаичното и обичайното зазвучават с интонацията на сурова поезия”. Йордан Радичков много проникновено е усетил, че персонажите на Светлин Русев, макар тихи и замислени, са на “прага на някакво очакване, на самия предел”. Той е творец, който болезнено и драматично усеща пулсациите на Историята.
- Какво сънува художникът преди изложба?
- Няма рецепта за сън и в това отношение художникът не прави изключение. Изследователите на съня имат своите обяснения, но не съм сигурен дали биха си позволили да ги конкретизират, и то преди изложба. Нормалното притеснение на художника преди изложба- как ще избие в съня и дали ще се случи - едва ли може да се обясни...!
Имах съвсем конкретен сън преди първата младежка изложба и той се сбъдна на другия ден едно към едно! Но това е прекалено лично и за него знаят само няколко близки приятели.
- Защо сте носталгично настроен в последната си изложба? (Живописната експозиция “Носталгичен град” бе показана в столичната галерия “Арте” в навечерието на Коледа и картините веднага се изкупиха. Емоционален център на експозицията стана голямото маслено платно “Къща на доизживяване”, обобщаващо за настроението в цялата сбирка - б.а.)
- Нещата, с които е свързан животът на хора, къщи, бит, спомени - безвъзвратно са загубени- в най-добрия случай са оставени на доизживяване. Паметта за това, което е било и вече няма да го има, искаме или не, е част от самите нас и как ще го наречем, носталгия или нещо подобно, е без значение. Новите промени, градът гето не може да ни върне топлината и уюта на човешкия дом. Пластмасата и стъклото не могат да заменят топлината на естественото дърво. Не съм носталгично настроен към миналото, но останалите негови знаци са памет за съхраняване на човешкото в човека.
- Колко важен е пазарният успех?
- Пазарният успех е важен дотолкова, доколкото може да ни гарантира свободата да правим, да работим, да се реализираме по най-добрия начин и като художници, и като личности. Връзката пазарен успех и творчески успех са една от илюзиите на истинското признание Съвременният световен пазар не може да бъде реална стойностна мярка за трайното значение на едно произведение, на един автор, да не говорим за една национална култура. Но така или иначе пазарните критерии, каквито и да са, са на светлинни години от това, което наричаме наш пазар. Цялата структура и на комерсиалния, и на артистичния пазар (съзнателно ги разделям) е съвсем друга и ние до голяма степен, с малки изключения, сме извън него и извън сериозните места за творческа и пазарна съизмеримост.
- Винаги сте имали ярка гражданска позиция. Какво ви възмущава днес?
- Гражданската позиция няма нищо общо с този хаотичен и объркан свят, с грубите политически, икономически, националистически и верски амбиции, с обезценяването и обезсмислянето на човешкия живот и всичко стойностно в живота. Какво означава възмущение? Нормалната гражданска позиция е безпомощна и безпътна пред този дирижиран свят. Нещо повече - в този разложен и комплексиран свят, в който фейсбук може да омърси и най-чистите пориви и да извиси и най-низките страсти, как би звучал днес гласът на един Зола: “Аз обвинявам!” - анахронично и литературно! Колко умни и стойностни неща се казаха от достойни хора и какво от тяхната мъдрост и болка ни стресна! И в световен, и в национален план. Общественото и политическо разложение е потресаващо! Никой на никого не вярва. Лъжата и съзиданието се слагат под един знаменател. Кой на кого призна постиженията и приноса? Дори и едно природно бедствие, като зимата, го политизираме по един безсрамен начин. Да не би някой да се впечатли, че най-после имаме национална галерия?! (“Квадрат 500”, за чиято експозиция маестрото написа концепция и после нареди, търсейки паралели между българското, европейското и световното изкуство - б.а.). Преди още да се види и открие, я отрекохме и оплюхме! Вижте каруцарския език на народните избраници! Това е нашият “политически елит” с неговия заразяващ пример. От какво да се възмущавам по-напред?! Човешкият живот няма никаква стойност. Всеки може да те пребие за 5 лева или затова, че не го харесваш, да ти забие ножа в гърдите?! За едно автомобилно засичане са готови да се претрепят. Какво означава насилието в училище - от кого гледат и откъде е тази жестокост и липса на милост у тези деца?! Ние изградихме един модерен свят, в който всичко е достъпно - от обикновеното оръжие и куршума до тоталното медийно разложение. Опитайте се да превъртите вечер телевизионните канали - 90% са само жестокост и насилие. Какво и кого, и с какво възпитаваме в училище?! За какви реформи в училище говорим?! Възмущението е за наивници, които не осъзнават до каква степен са излишни!
- Как оцелява днес художникът?
- Като изключим изключенията, които не са толкова много, в битов смисъл не по-добре от средните българи; в творчески и духовен е въпрос на лична воля, избор и житейски риск! А там няма правила и преди всичко трябва характер! Малцина са тези, които могат да си позволят живота на свободни артисти без допълнителни работи... - Нарисувахте Катин. (Мястото, където е станало масово убийство по време на Втората световна война на близо 22 хил. поляци (офицери и интелектуалци), извършено от служители на съветското НКВД - б.а.) Бихте ли нарисували Алепо? - Преди няколко години нарисувах “Цивилизационният избор” по повод на друга драма в Изтока, доста преди Алепо. Символът на детските ковчези в картината е драма не само по конкретен повод, а изобщо за безсмисленото насилие в името на един фалшив “цивилизационен избор”. Целият хаос и цялата бежанска вълна бяха предизвикани от “цивилизационните избори” на Америка, Англия и една слаба и зависима Европа. Алепо е част от този цивилизационен избор, при който вече се засякоха и други интереси - руски, турски и т.н.. Смъртта, драмата и насилието не са теми за поръчка! По какъв начин един автор ще реагира, са неща извън подобни въпроси.
- Защо е това усещане за самота при творците! Защо вече я няма масата на Борис Ангелушев? (Тя е била в Клуба на журналистите, около нея са се събирали творци от всички области на изкуството и разгорещено са спорели както за идеали и политика, така и за естетика - б.а.)
- Времето и хората са различни. И когато се събираха в Клуба на журналистите или в друго заведение (като “Бамбука”) истинският творец винаги е бил самотен! И колкото по-голяма е навалицата покрай него, толкова самотата е по-дълбока. Днес повече от всякога е времето на самотния човек. Когато творецът не си е само достатъчен, търси споделяне на самотата - дали на маса, дали с наркотик, дали в интернет е все едно. Кирил Петров споделя в едно малко тефтерче, в което е разговарял със себе си: “Едно тежко изпитание е това човек да не умее да остане сам.” Самотата не е опасна за твореца. Опасен е страхът от нея. Ако не си в състояние да я осмислиш и превърнеш в изкуство...
- Какво ново в Салона в Париж? Там сте редовен участник...
- Новото е старото - това, което от десетина години продължава - вместо, както някога в Гран Пале, където се е родил - Салонът се открива в две огромни палатки на “Шан-з-Елизе”. Изглежда, че и във Франция икономическата йерархия властва над духовната... Иначе, сам по себе си, Салонът поддържа илюзията за някаква художническа общност. При всички “за” и “против” Салона самият факт, че не можеш да се разминеш от зрители, е показателен за интереса и нуждата от подобни прояви. Мисля, че Салонът е от малкото места, в които класическата представа за художническа общност все още е жива.
- Чия изложба искате да откриете?
- При всички случаи на автори и произведения, за които има какво да се каже по-различно от протоколната инерция. Независимо дали става дума за класици, или за съвсем млади автори.
- Губи ли се паметта за творци и творби?
- Не просто се губи. Съзнателно се отглежда и полива безпаметието - от всички, на които паметта пречи да се чувстват по-значими, отколкото са. Става дума и за история, и за политика, и за духовна култура. Паметта е мярка, която не би трябвало да губим, ако искаме да продължим с това, което е постигнато преди нас. Комплексът за малоценност е готов да отрече всичко, нещо подобно като публичен донос срещу тези, които са постигнали и изстрадали творческата си съдба. Как да им обясниш, а има ли и смисъл, че светът не почва от днес и с нас?!
- Четох някои последни ваши интервюта. Доста сте предпазлив с думите, или това е само мое усещане?
- Късно е да се предпазвам. Както беше казал навремето, мисля, че беше през 1962 г., Иля Еренбург: “Достатъчно стар съм, за да не говоря истината” (а беше много по-млад от мен)! Дали ще крещя, дали ще викам или ще говоря нормално, е въпрос на стил и преценка на времето и смисъла на това, което се налага да кажа, не на съображения или нещо подобно.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай