Да си припомним. Завършили сте: - Националната гимназия за древни езици и култури; Софийския университет — Магистратура по философия; НАТФИЗ — Магистратура по режисура.
- Няма човек, който да се занимава с театър, а преди това да не е опитал да играе някъде като актьор, най-често аматьорски. Вие вече бяхте професионален режисьор, когато играхте в постановка на Иван Станев „История на окото“ по Жорж Батай. Режисьор да играе в постановка на друг режисьор е по-разпространена практика в киното, особено във френското от времето на Трюфо, Годар...С какво ви привлече тази възможност и научихте ли от Иван Станев което не трябва или пък трябва да правите с актьорите? Умишлено не питам за участия при Маргарита Младенова и Иван Добчев – вашите учители, защото с биографията си е ясно на какво основно са ви научили.
- Да, и аз прекарах детството и юношеството си в театралния състав на тогавашния Дворец на пионерите с мечтата да стана актьор. Това ми желание бързо еволюира и достатъчно рано се насочих към режисурата. Що се отнася до следучилищните ми актьорски опити, те си останаха всичко на всичко три: Леонс (“Леонс и Лена” от Г. Бюхнер, реж. Галин Стоев, “Студентина”), Германчо (“Апокриф”, реж. М. Младенова и И. Добчев, ТР “Сфумато” и Théâtre de la Manufacture + Фестивал “Пасажи”, Нанси, Франция), Младият Батай (“История на окото” по Ж.Батай, реж. Иван Станев, Théâtre de la Manufacture + Фестивал “Пасажи”, Нанси, Франция, Фондация “Концепция за театър”). Два от трите проекта се репетираха наполовина в България, наполовина във Франция. И трите опита смятам за твърде несръчни от моя страна. По-скоро актьорство в неконтролируем афект, адреналинова превъзбуда и парализиращ ужас от непосилната отговорност на задачата, отколкото реален и задълбочен актьорски опит. А иначе съм любознателен човек и от всички тези режисьори се учех с голямо усърдие.
- Понеже започнахме с Иван Станев – вие поддържате ли контакти с него? Той навремето направи изключително много за измъкването и на театъра ни, и на неговите зрители от стереотипното, отвори нови естетически страници, раздвижи спящите, потресе ни, надсмя ни се, показа ни какво и как още може да стане, тоест, проправи пътя да дойдете вие например, и замина – Германия, Франция, Русия... Не успя там да изгради официална кариера, както това се случи с Димитър Гочев, не успя да се хвалим с него, както това правим със Самуел Финци... Дали е време да говорим за него като за провал при географската смяна в тия мобилни времена?
- В последните години не съм се виждал с Иван, но преди време поддържах контакт с него. За последно го видях около представлението му по Елиас Канети. Доколкото си спомням театърът в Оснабрюк имаше партньорство с театъра в Русе по този проект. Всъщност, много преди да се запозная с Иван Станев бях чел преводите му на Мюлер и Дюренмат, както и бях гледал ранните му немски спектакли “Представление и наказание” и “Хермафродитус”. Помня, че тези неща бяха оказали огромно интелектуално влияние над мен. Още в началото на режисьорския курс в НАТФИЗ правих “Фридрих фон Пройсен”. Не зная какво точно имате предвид под “официална” кариера, но и не мисля, че Иван Станев се е занимавал с изграждането на такава, нито пък мисля, че особено го е било еня, дали ще се гордеем с него. Всеки следва определена линия в живота си и не мисля, че неговата е свързана с някакво театрално “домошарство” или пък с натрапчиви идеи за институционализиране на постиженията.
- Живо ли е понятието „автентичен български театър”?
- Мъртво. Терминът “автентичен” предполага идея за твърда етническа идентичност, въображение за единен народен дух и широко споделени общи ценности. Българското общество е хетерогенно, фрагментирано, разтърсено от дребни междуособици и не може да излъчи нищо, което да може да се нарече “автентично”. Дори съвременният му популярен фолклор е недоразбъркан механичен коктейл от сладникав ориенталски сантиментализъм плюс близкоизточни музикални мотиви плюс порно-бельо плюс лъснати експонати на немската автомобилна индустрия .
- Театърът като колективна памет на нацията. Може ли това да стане без български пиеси?
- Не може, но и с тях пак няма да може. Нека да не си правим илюзии за значимостта на театъра по отношение на обществените процеси в тази страна.
- Няма го вътрешното око на българския театър. Това не е ли национален проблем?
- Не, национални проблеми са емиграцията, отрицателният прираст, липсата на енергия и желание за развитие, безработицата и тъпотата.
- Има ли място в професията режисьор за т. нар. „задължителен патриотизъм”?
- Не разбирам смисъла на словосъчетанието. Ако “задължителен” е равносилно на “нормативно установен”, то още не. Ако е равносилно на “дежурен”, такъв винаги си е проблясвал тук-там.
- За писателя се знае, че влиза или не в националния списък на големите, години след смъртта му. За театралния режисьор няма проверка на времето – остава написаното за него, наградите, мълвите и преданията от самия театрален народ. След първия и втория „Квартет” (Сфумато, НДК) след „Бастард”(ДТ – Варна) и особено след „Хамлет” (НТ), а и кой знае какво още ще дойде под стъписващата ви театрална палка, вие сте горе като знак за днешното ни театрално време. Как е там?
- Нека бъда още по-скептичен: дори и написаното не остава. Така че спокойно, никой няма да издържи на времето. Всички ще бъдем забравени, с една единствена разлика – вече много по-бързо от преди. А къде точно е това “горе”? Още не съм се качвал и нямам понятие.
- За режисьорската пресметливост. Как подбирате екипите си? С какво са заслужили някои, които постоянно се въртят в орбитата ви?
- Чиста интуиция. Плюс известно количество рационализирани аргументи, които да ме карат да се чувствам спокоен, че решенията на интуицията ми не ме подвеждат.
- Режисурата е и пластично изкуство, което ползва жива и нежива материя, както и – вече! – всичко, което му харесва от другите изкуства. При тази многотия на пазара, как се правят старите, добри, традиционни режисьорски тетрадки (както такива ни подари Любен Гройс!) за науката театър?
- Просто вече не се правят.
- Не ни ли отвеждате твърде далеч от театъра във втория „Квартет”?
- Не зная къде точно се намира театърът, за да видя колко съм се отдалечил от него.
- Още не сте професор. Не ви ли привлича преподавателската работа, хабилитационната стълбица? Така се създава школа, ученици, които ще ви обожават и ще искат да кръщават театри на вас.
- Усещам, подмамвате ме с нарцистични изкушения. Какъв професор? Дори асистент не съм. За преподавателска работа просто нямам време. Засега. Може би някой ден.
- Както така неочаквано в предишния въпрос прелетяха думи за кръщавания на театри, ще ви попитам: трябва ли държавните и общински театри да носят имена на хора? Тази практика е почти изключение в големите западни театрални култури.
- Това действително е източен маниер. Но пък и ние не сме точно западна култура.
- В изолация ли е българският театър? Изключено ли е малка държава да създава световен театър, който и светът да припознава като световен?
- Българският театър е в не по-голяма изолация, отколкото българската литература, да речем. Просто тези изкуства са свързани с езика, което в голяма степен предопределя и зоната им на действие и въздействие.
- Вие сте режисьор на едрия щрих. Дори в камерните си постановки вие не бродирате като Маргарита Младенова, а по-скоро обобщавате като Иван Добчев. А те създадоха ТР Сфумато. Какво е отношението ви към клубната принадлежност в театъра?
- Всяка култура се гради от натрупвания, които водят до дестилиране на определени форми. Тези форми на свой ред започват да се видоизменят, за да се променят и да преминат в други форми. Естетическите клубни принадлежности са временни и полезни за културата. Властовите клубни принадлежности са свързани със страха от мимолетност, изгубване на позиции и изчезване. Към първите се отнасям с любопитство, към вторите — като към досадна неизбежност.
- Има ли разговор между поколенията режисьори?
- Има, но най-често задочен и интровертен.
- Правим театър с български пари, а кино - и с левове, и валути. Защо?
- Не съм сигурен, че разбирам въпроса. Какво защо?
- Държите ли на обратната връзка? Какво ви казват хората?
- Държа. Много. Обикновено казват каквото мислят. А аз се уча. Постоянно.
- През последните години вие и Александър Морфов се превърнахте в официални имена на съвременния български театър. Това задължава ли?
- Честно казано, не знаех, че така е станало. Кой е официализирал това?
- Притеснява ли ви евентуалната смяна на този кратък списък „ Явор Гърдев, Александър Морфов”? Като се оглеждате наоколо, кого виждате? Истина е, че и театърът така бързо лети! Свидетел съм как до вчера в сп. „Театър” се пишеше за младите режисьори Красимир Спасов, Николай Поляков и Крикор Азарян, а днес единият вече го няма, а другите са се запътили към списъка на ветераните...
- Театърът лети бързо и наоколо е пълно с хора, които набират ускорение. Този кратък списък няма нищо общо с това. Всеки има своя кратък списък и в множество от тях едва ли присъствам. Зная това и то отдавна не ме мъчи. Мъчи ме чувството за преходност на усилията, което води право в полето на мировата скръб.
Какво мислите за страничните от театъра личности, които обслужват механизми на раздаване на театрални награди?
- Близостта до театъра е близост до епицентъра на случващото се. Затова не се учудвам на желанието им за причастност. Всички искат да са насред случващото се, а много малко професии дават тази възможност. Затова понякога приобщаванията минават по интердисциплинарната магистрала. А по театър, кино и литература, както знаем, всички се чувстват родени експерти. Нуждаят се само от публично прононсиране.
- В изисканата ви режисура на "Жана" от Ярослава Пулинович в Народния театър блесна за пореден път Владимир Пенев. Как мислите – през тия десет-двадесет години театърът ни не отгледа ли поне един велик актьор? И не е ли той Владимир Пенев? Или е Камен Донев? Или е Мариус Куркински? Или е...?...
- Изреждате все много талантливи хора. Има и още. Не Ви съветвам да се спирате на един единствен. Творческото самолюбие има нужда от постоянно внимание, разбиране и окуражаване. Да кажем, че са плеяда.
- С „Хамлет” вие вдигнахте високо летвата. Коя друга класика се задава в афиша ви? Страх ли ви е от собствената си летва?
- Още нищо не се задава. Загрявам край тъч-линията.
- Вече всичко се театрализира – и животът, и смъртта. Това триумф или падение е на човечеството?
- Това е тържеството на отраженията. Глобалната Платонова пещера.
- Човешко творение ли е театърът?
- Да, но целите му понякога са нечовешки — все се стреми да се докосне до отвъдното, ако ми разрешите да се изразя метафизически.
- От мястото ми на стола долу в салона, смятате ли мен, питащият, за излишен?
- Ни най-малко.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай