Едно интервю на социалния антрополог Харалан Александров, дадено преди 5 години, което днес звучи още по-актуално
• Г-н Александров, как изглежда България през очите на антрополога?
- Изглежда като общество под обсада. Има силен външен натиск за промяна, който хората преживяват травматично – като принуда и насилие, а не като възможност. В по-дългосрочен исторически план тези процеси могат да се опишат като закъсняла и незавършена модернизация. С други думи наблюдава се мъчително трансформиране на основните механизми на свързване на хората в групи и в друг тип връзки и отношения. Огромна част от отношенията се регулират не чрез формалните правила, а чрез набор от неформални обвързаности. Това има и добри и лоши страни. Добрите са, че съществува известна традиционна солидарност и подкрепа в човешките групи и общности. Лошите са, че от тази солидарност са изключени онези, които не се схващат като част от общността. Най-разрушителното на тези механизми на групова организация е, че когато завладеят институциите, те неизбежно започват да практикуват двоен стандарт. И става така, че институцията започва да работи за определен кръг хора. Популярният начин тези неща да се нарекат е клиентелизъм и корупция. Това е модел, който се възпроизвежда непрекъснато и на практика води до това, че различни клики, които се оказват на власт, автоматично изключват от процеса на взимане на решения всички останали хора - гражданите, с които институциите привидно работят. И тук стигаме до извода, че българските институции на практика са предали своята работна задача – да правят политики и да обслужват публични проекти. Всички изследвания, в които аз съм участвал показват, че много голяма част от българските институции боледуват от различни форми на корупция на работната задача. Това още не означава, че хората в тях са директно корумпирани. Просто организацията не извършва онова, за което е създадена, работната й задача е подменена с нещо друго – най-често да обслужва служителите на самата институция. Резултатът е, че публичните ресурси се изразходват и управляват крайно неефективно. А това води до сериозно затлачване на процесите на развитие. Този тип организации и общности могат да си съществуват дълго, въпросът е, че те не могат да поставят и постигат смислени цели. Този модел, по който са живели българските групи векове наред, при който номерът е бил да оцелеят – да не ги забележат, да ги подминат турците, изобщо да мине покрай тях животът и светът - този модел на самоорганизиране е адаптивен и функционален в режим на оцеляване. Той се оказва нефункционален, просто защото контекстът се променя. Така както ние си знаем да си живеем, да уреждаме първо себе си, после братовчедите, да не инвестираме енергия в това, което правим, да не вярваме на властта, да крадем по малко откъдето можем… Това са много полезни умения за оцеляване в ситуация на криза. Те обаче са крайно контрапродуктивни по отношение на задачи, свързани с развитието. Оцеляващите общности не са в състояние да пораждат и осъществяват колективни проекти. Например да постигнат европейски стандарт на живот. В този смисъл мобилизационните проекти в България винаги възникват в гранични ситуации, например при война, и се случват от немай къде, под натиска на обстоятелствата. Сегашната ситуация обаче не е такава, кризата е в резултата от вътрешни за обществото разрушителни процеси, а не е причинена от външен враг, макар много да ни се иска да я видим по този начин. Ако можехме да продължим да си живеем, както винаги сме си живели и както си знаем – прасето по Коледа, домашната ракийка, отвреме -навреме идва бирникът и ти го поизлъгваш по андрешковски, нямаше да се чувстваме толкова нещастни и прецакани. Проблемът е там, че щем нещем сме завихрени в процесите на глобализация, оказа се, че ще ставаме част от Европа, гледаме сто телевизии, научихме, че може да се живее по-успешно, искаме да караме лъскави коли, а за да имаш тези неща трябва да прескочиш на много по-високо ниво от самодисциплина и самоорганизация. Много то тези умения липсват в културата, те трябва да бъдат развити и то бързо. Така че основният проблем в момента е, че обществото трескаво търси как да произведе механизми на групова самоорганизация, адекватни на новите предизвикателства. И това е нещо, което, абсолютно съм убеден, трябва да се роди тук, то не може просто да бъде внесено отвън.
• Институциите имат ли място в тоя процес?
- Държавните институции имат място във всеки структуроопределящ процес. В България обаче така са се стекли нещата, че те по-скоро възпроизвеждат проваления модел, отколкото да породят нов. Непрекъснато получаваме доказателства за това. Българските институции са неефективн, мързеливи и корумпирани, в резултат на което публичните услуги, които предоставят, са едновременно скъпи и некачествени. Ние плащаме за една и съща услуга поне два пъти. Веднъж данъците и съответните осигуровки, втори път си купуваме услуги от институциите или по-точно от хората, които са приватизирали институциите. Не става дума само за здравеоопазването и образованието, но и за сигурността – полицията пази онези, които си плащат. Възпроизвеждайки този модел, институциите не само не помагат, а блокират и пречат на това развитие. За да започнат да обслужват развитието, трябва да бъдат сериозно реформирани и то не просто като им се смени дневния ред отгоре както правят политиците, а като им се смени организационната култура. Нужна е промяна на лидерството на управлението, на формалното ниво, но и с промени на ниво манталитет. Докато голяма част от служителите споделят схващането, че институциите обслужват само овластените, те ще саботират пасивно институционалния дневен ред, когато са на позиции с по-малко власт и ще злоупотребяват активно, когато са на позиции с по-голяма власт. В резултата на предателството на институциите и пасивността на обществото, ние като граждани не притежаваме нашите институции, те са отчуждени и скришом приватизирани от нелигитимни корпоративни интереси. За сметка на това се опитваме да постигнем ефективност върху нещата, в които участваме пряко и чувстваме като свои. Ние имаме изненадващо добре работещи бизнеси, които се оказват конкурентни на европейския пазар. Това е най-интересното – хората са готови да влагат енергия и сили в нещо, което схващат като тяхно, но отказват да го правят за нещо, което е публично. “Моето си е мое, общото – кучета го яли”. Да сте забелязали например хората да се организират, за да направят по-приветлива средата, в която живееят? Има един блок в “Младост”, където са се захванали да си оправят входа и да направят беседчица. Той стои като изключение. Важният процес, който предстои да се случи и който много се надявам, че ще започне да става, е хората, които вече са научили от опита си, че могат да управляват своята частна територия, ще започнат полека-лека да изнасят този опит в публичната територия, ще започнат да се ангажират с публични проекти с енергията, старостта и ценностите, които упражняват в частния си бизнес. Само така може да се развие някакво смислено гражданско действие. По необходимост новите лидери според мен ще дойдат от средите на предприемачите. Аз не мисля, че те ще дойдат от академичните среди или от тези на служителите. Очаквам това да започне да се случва в най-скоро време. В противен случай рискуваме да се превърнем в гетото на Европа.
- Казвате, че институциите са корумпирани. Влизайки в тях, предприемачите, които ще са новите лидери според вас, няма ли да бъдат засмукани също от корупцията и да продължат порочния модел на функционирането им?
- Те непрекъснато са се сблъсквали с това и са се научили да оцеляват, като се откупват. Корупцията не може да живее, ако не бъде захранвана. И е много несправедливо да се вменява на предприемачите вина, че я подхранват. По простата причина, че, както казва един мой приятел, ние живеем в диктатура на корупцията. Нямаме избор. Въпросът е по организиран начин някак си хората да спрат да го правят. И да видят каква ще е цената, която ще платят. Може да се окаже, че не е толкова висока.
• А може ли този модел да бъде променен от политическа организация?
- Може би някой ден ще се появи и такава организация, която сериозно ще се ангажира с това. Очевидно е, че сегашният истаблишмънт няма капацитет да управлява процесите на промяна и ще се наложи да се оттегли от сцената. Не зная как точно ще се случи. Според мен просто провалената върхушка ще се саморазруши, когато започне да възниква гражданско общество и ако хората започнат по цивилизован и смислен начин да поставят граници и прегради пред най-големите злоупотреби. Обществена тайна е, че те са в сферата на инфраструктурата и енергетиката. Това, което се опитват да ни внушат, че големите проблеми идват от наркотрафика, е изключително наивно. Разбира се, че се печели и от такива неща, но относителните печалби от контрабанда и от наркотици са значително по-малко, отколкото големите далавери в инфраструктурните сектори, свързани с държавните поръчки. Там е сърцето на злината. И хор извършват тези престъпления, както показват повечето изследвания, истинските големи разбойници, въобще не са с дебели вратове. Те са общо взето едни добре образовани мили чичковци, които стоят зад разни бюра и постоянно нарушават законите, които би трябвало да прилагат. Но, за да може да започне нов политически процес, трябва да започнат да възникват неговите основания. Той трябва да има на какво да стъпи. Трябва да има критична маса, граждански осъзнати хора, които трябва да са освен информирани и активни.
• Иван Костов използва енергията на гражданското общество, за да създаде ДСБ. Такъв модел ли имате предвид?
- Костов получи необикновена подкрепа и доверие и успя да ги пропилее, като допусна масирана злоупотреба с енергията на гражданското общество. Това, което той направи е, че реши да институционализира съществуващия корумпиран модел и да го подчини на своя политически проект, сам по себе си добър. Опита се, както се казва, да постигне с криви средства права цел. И неизбежно се провали. В този тип обществени начинания не можеш да постигнеш морална цел с аморални средства, защото по пътя се деморализира цялата чета и накрая командирът остава самотен, неразбран и мразен. Аз мисля, че общо взето успешното управление на Костов беше отхвърлено с толкова ненавист, тъкмо заради моралното предателство, а не толкова заради цената на неизбежните реформи. Защо англичаните и американците не намразиха Маргарет Татчър или Роналд Рейгън заради техните не по-леки реформи? Защото отстояваха морални каузи с морални средства. Аморалните средства по дефиниция провалят моралните каузи, защото привличат аморални хора. Мутантите, с които се беше заобиколил Костов, нямаше как да не го провалят. Иначе аз го харесвам, той е един стегнат, дисциплиниран, целеустремен човек, който си вярва и това му дава известно очарование. Но идеята, че десният проект ще бъде реставриран от Костов, ми се вижда доста нереалистична.
• А каква е ролята на другите в дясно – Петър Стоянов, Софиянски, Надежда Михайлова?
- За мен те са напълно извън реалността, от друго време и пространство, като герои от ням филм. Те нямат цвят, бледи и прозрачни са като от старите пожълтели ленти. Това, което играят, дори не прилича на филм на Чарли Чаплин, но е толкова талантливо направен. Напомня буфонатите на Лаури и Харди. Те са като някакви клоуни, които се замерят с торти, спъват се, пърдят и си мачкат бомбетата. В един момент като им видиш всичките пет номера – спъването, замерянето с торти, ритането в задника, пърденето и наплюването - просто вече не ти е интересно да го гледаш. И най-накрая те не са от това време, те са от друга епоха. Аз изгубих напълно интерес към това, което се случва между тях, нито го следя, нито ме вълнува.
• За да могат предприемчивите хора, за които говорихте, да станат лидери, трябва да има силно дясно. Как ще стане това?
• Дясното не е предпоставка, то е следствие. Не може да има дясно, каквото и да ата, които означава това, без да е възникнало общество от свободни, почтени и предприемчиви хора. Идеята, че трябва да има дясна организация, която по някакъв начин ще докара или създаде едни хубави десни хора, е абсолютно безумна за мен. Дясната организация ще се състои тогава, когато се появят хора с авторска позиция към живота.
• Но има ляво и център, а дясното го няма?
• Лявото, дясното и центъра бяха внесени, измислени и разигравани неумело, куцо и крадливо от лукави имитатори, които нямат нищо общо с предприемачеството. Либералната демокрация не е парламентарна процедура, а житейска практика. В годините на прехода нито за миг не сме живели в либерална демокрация, а нейно зле скроено подобие. Нещо като лошо отпечатано циклостилно копие на оригинала, с много случайни драсканици, дописани на ръка. В този смисъл десният проект в България остана имагинерен, той не се опираше на градивни предприемачески проекти, а на разрушителната страст на присвояването. Десният проект по дефиниция е съзидателен, той не може да бъде изграден върху омраза и отрицание. Той ще стане реален, когато някакви хора успеят да развият нормална и здрава връзка със своите общности. Хора, които обичат другите хора, които обичат своите себеподобни, своите сънародници. Аз съм открил при моя опит, че повечето успели бизнесмени, си харесват града, харесват си работата, харесват служителите си и партньорите си, харесват клиентите си иии тъкмо затова успяват. Тоест те са социални същества, извличат основанията за своето благополучие от свързаността с други същества. Асоциалното поведение не може да оцелее в нормална конкурентна пазарна среда, то оцелява само ако се захранва чрез присвояване с помощта на корумпираната държава.
• Бойко Борисов не е ли такъв тип лидер?
- Много ми е трудно да го преценя, защото не го познавам и мога да съдя само по публичния му образ. Според мен в него има нещо здраво, но доста инфантилно. За мен той е като герой от анимационен филм. Вярва си, иска да е от добрите, иска да направи нещо за града си и очевидно се опитва, макар и без особен успех. Бойко Борисов по някакъв начин ми е симпатичен, защото е някак закръглен, цялостен. За жалост не изглежда да е пораснал, прилича на дете-големеше. Миличък е, готин е, за щипане става, душица, макар и брадясала, но демонстрира характеристиките на юношеската възраст, а именно инфантилния нарцисизъм – за юношата е важно да получава одобрение, да бъде харесван на всяка цена. Зрялото лидерство е различно, то винаги поставя ценностите преди славата и популярността. Както е казал Малкълм Х., един от големите лидери на Америка: “Прави каквото трябва, да става, каквото ще”. В България кой вярва в това, кой го е направил? В интерес на истината само Костов. Само че това, в което той вярваше, беше доста странно. Големият проблем е тъкмо отсъствието на зряло лидерство. По ред причини, свързани с културата и семейното възпитание, хората в България не получават шанс да пораснат по сполучлив начин. Порастването означава да направиш избор и да сложиш под контрол страстите. И да избереш да се похарчиш за кауза. Зрелите общества не просто произвеждат зрели индивиди, но умеят да ги отличават от инфантилните. Умението на едно общество е да разграничава едните от другите. Тоест да разпознае хората, които наистина могат да имат принос за обществото и да ги разграничава от самовлюбените инфантили, които не са надраснали още периода на пишкомерство и копнеят да впечатлят девойките с това, че пикаят по-далеч. Този тип лидерски заявки изобилстват у нас и все по-дивашки се домогват към властта.
• Къде е мястото на интелектуалците в тези нови процеси?
- Според мен в скромна подкрепяща роля. Претенцията на интелектуалците да чертаят пътя на историята е доказано несъстоятелна и най-често вредна. Цялата идея, че знанието е монопол на професионалните интелектуалци, които наблюдават и изучават света отвън, от защитената територия на университета, е отдавна преодоляна в развитите общества. Истинското знание е в практиката, в правенето на нещата, и все повече се носи от хората на действието. Университетите, които бяха мислени като храмове на знанието, се налага да си партнират с онези организации и хора, които носят истинското лидерство – хората на бизнеса, хората, които правят смислена политика и т.н. Разбира се, интелектуалците са такива, само запазват позицията на критичен коректив на властта. В този смисъл българските претенденти за интелектуален елит е време да решат дали ще останат на такива позиции или ще изберат да бъдат обслужващ персонал на властта. Няма как да бъдеш и двете, трябва да избереш. Първият избор е почтен, вторият е удобен - по всички си личи, че властта в България все повече ще се нуждае от допълнителна легитимация, услужливо предоставяна от придворните интелектуалци.
• Какви книги четете в момента?
- Напоследък, за съжаление, не ми остава много време да чета художествена литература и чета главно академични книги, изследвания направени от хора в моята област. Чета доста книги, които биха били определени като философска и историческа литература. Последните месеци развих интерес към младите български писатели. Опитвам се да ги следя и много се забавлявам като чета Георги Господинов, Данчо Ефтимов, Радослав Парушев и др. Почивам с този тип литература, която намирам за добра и интересна. По този пункт не съм съгласен с моя приятел Александър Кьосев, че българската литературата е на изчезване.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай