Професор Александър Кьосев е роден през 1953 г. в София. Завършва Българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Специализира в Прага, Кардиф, Париж и Будапеща. Ръководител е на катедра История и теория на културата при Философски факултет на СУ "Св. Климент Охридски" (2004). Автор на много книги, студии и статии в областта на литературознанието и културната теория.
- За да обичаш литературата, май трябват кумири... Пък днес сякаш няма. Това не уврежда ли самата литература, не става ли тя нещо, което само развлича, а не може да служи за урок - по житейско поведение, морал и т.н.?
- Това е дълбок и широк въпрос, тъй като става дума за статута на литературата в днешния свят. Със сигурност, за да има нещо значение, то трябва да бъде заобиколено от харизматичен социален мит. В него трябва да има енергии, които да привличат младия човек, нужни са и авторитети, в които да вярва и пред които да се прекланя. По наше време това бе така и за литературата, а също и за литературознанието и критиката. Тогава около тези занимания съществуваше и един невидим харизматичен коефициент, прибавен от клаустрофобията на социализма. Нямаше други хоризонти и ние виждахме форма на свобода в това, че нашите учители и нашите образцови поети продължават да творят въпреки несвободата на околния свят.
- А има ли литературата все още тази аура около себе си?
- Очевидно светът около литературата не изпитва особена почит, нито никакъв особен трепет, и това личи по много неща. Хоризонтът около това занимание извън самите литературни среди се свива. В този смисъл тя е оставена сама на себе си. Преди време бях написал един текст, в който казвам, че има един критичен праг от читатели, един вид критическа маса и като се мине под нея, самият процес на смислообразуване между читател и писател се разпада.
- Минахме ли този праг?
- Изглежда не съм бил прав, защото освен реални читатели, има и въображаеми. Смисълът от литературата се произвежда както от пишещия, така и от четящия. Когато Вазов е пишел и стотици хиляди реални хора са плакали върху неговите стихотворения, д-р Кръстев и кръгът "Мисъл" са можели да му казват всякакви неща, но той е вярвал на тези реални читатели, които са се вълнували. От друга страна, тези читатели, въображаемите, могат да бъдат и една много висока инстанция. Голямо впечатление ми направи нещо, което веднъж каза Милен Русков, когато го попитаха за кого пише, и той каза: "Аз пиша за боговете". Ако човек пише за боговете, т.е. за най-високата възможна инстанция, за предела на смисъла, то той може да пише много добре и при отсъствието на реални читатели. Но дори от такова писане социалният статут на литературата като цяло не се променя, за външните хора тя си остава в скромен ъгъл, боговете й са си само нейни. Иначе вътре в тази своя малка гостна, литературата ни има добри постижения, особено в сферата на романа. Има и интересни поети, но като цяло тя е свита в един ъгъл, където нелитературните хора не се интересуват от нея, намират конфликтите й за буря в чаша вода, т.е. отсъстват митът и продуктивният обществен интерес.
- А действа ли и един присъщ ни национален нихилизъм? Превеждат се например слаби книги у нас, и понякога преводачът е по-кадърен от превеждания, но превежданият е от Англия или Италия, значи пазарът е по-сигурен. Пък не си четем българските автори. Някак не си уважаваме авторитетите - във всички области - политика, икономика, дори литература...
- Има сложен социален механизъм, който прави това вярно. На първо място, да не забравяме, че самата литература се разделя на висока и на популярна или жанрова. Това не е разделение по майсторство. Майстори може да има и от двете страни на бариерата. В сферата на жанровата литература обаче онова, което писателят не се старае, е да изненада читателя, да променя света, в който той живее... А пък в сферата на високата литература точно това е усилието - да откриеш нещо дълбоко, вълнуващо и ужасно провокативно, да промениш картината на света на своя читател, да го извадиш от кожата му. Един автор може да има успехи и в жанровата литература (която в последна сметка е вид духовно консуматорство), може и във високата, а може да има провали и в двете. А българският книжен пазар превежда едно невероятно количество популярна западна литература. Ние кой знае защо нямаме добра такава. Всичко, което в България се пише, с редки изключения се напъва да бъде висока литература с променлив успех. А и малко са българските писатели, които могат да се състезават на този глобален пазар на популярни бестселъри, някои от които са написани изключително добре, макар и без истински интелектуално естетически претенции. На популярните писти малцина българи са се състезавали - Людмила Филипова и Христо Калчев са примери за това. Всичко останало има големи претенции и се взима насериозно, без да е ясно какви са възможностите му. При това няма една литературна общност, а няколко пресичащи се помежду си литературни мрежи, които контактуват само когато стане дума за награди или когато трябва да се скарат по телевизията, иначе не. Сега още един такъв кръг, примерно около 200 души, се разпадна, благодарение на скандала в "Литературен вестник". Раздели се на още две по-малки общности, които вече със сигурност се мразят и няма да се четат. Много силни думи се наговориха...
- А не може ли този т. нар. скандал да изиграе и положителна роля, защото хората обичат скандалите. Може да им стане интересно и да попрочетат този-онзи. Така от 200 да станат 300, защо не и 2000? Като скандалите в зората на 20-и век примерно...
- Според мен не. На времето самата публичност е била книжна, читателска и литературна. Сега публичността е медийна, дигитална. В резултат на това скандалите подкрепят самите медиуми, увеличават интереса към телевизията, към "Фейсбук", към сайтове и лични блогове, но не и към самата литература. Това е временен сензационно-клюкарски интерес, от който нищо добро (за литературата) няма да излезе. Още повече че най-важните хора в тази микросреда ще престанат да се четат едни други, което е най-лошият ефект. Ако някой външен клюкар се заинтересува, то неговият принос няма да е особено голям.
- А това не бие ли по самото хуманитарно образование? То ценност ли е още, или някаква индулгенция с изчезваща стойност? Защо има отлив от него?
- Хуманитаристиката е в страхотна криза. До там, че на много места по света факултети и катедри да бъдат закривани. Самата хуманитаристика също има вина за това. През 90-те години с един труден език и с голяма претенция тя се опита да извърши инвазия във всички науки и да стане интелектуално-колонизираща сила. Това завърши с катастрофа и няколко ужасяващи глобални скандала. В момента общественият интерес е нисък, правителствата не мислят този клон на знанието за важен, намалява се квотата за студенти, магистри и докторанти. С Илия се изхвърля и св. Илия. В Япония например министърът на образованието изпрати циркулярно писмо, апелиращо към закриване на подобни факултети. Само два от стоте японски университета, най-големите - Токио и Киото, се противопоставиха, останалите тихомълком последваха този финансово изгоден за тях съвет. Защото в момента, най-общо казано, университетите са се превърнали в гигантски корпорации, които произвеждат търсен "знаниев продукт" директно за пазара. Само че това не са знания, които имат дълготрайност, а късо ликвидни, знания за непосредствените и бързо променящи се нужди на пазара. В резултат на това свети Илия - т.е. фундаментални компетентности на хуманитарната култура - започва да изчезва. Все по-често например срещам хора, които могат да четат единствено буквално. И си казвам, ето къде е нуждата от истинско хуманитарно знание - да се усеща къде е иронията, къде алегорията, да се усещат цитатите и алюзиите, игрите и обръщане на смисъла, да има усет за провокацията на "живата метафора". Важно е не количеството на прочетеното, а способността за сложно и многопланово разбиране на текста, а и на словото в публични и частни, практически ситуации. В загубата на тези възможности е тежката и истинска масова криза.
- Свидетели сме и на някакъв процес на оварваряване на идеологическо равнище. XIX век роди марксизма, анархизма, а идеолози на XXI век се оказаха хора, които призовават да се режат глави пред камери и да се разбиват артефакти с оръдия... Защо стана така? И това ли е част от кризата на хуманитарното?
- Да си представим началото на модерната епоха - Просвещението, когато религията престава да е публично определяща и се превръща в частен въпрос на индивида, а целият публичен живот се води според светски критерии. И понеже човек има нужда от нещо, което да надскача неговите мащаби и възможности, в модерната епоха подобна роля са играли изкуствата и хуманитарният комплекс от науки - философия, история, литературознание, изкуствознание и пр. Те са създавали на отделния човек усещане за особен тип докосване до надчовешкото, Kunstreligion, казва Хегел. Тогава, в зората на Просвещението, има проект как тези трансцендиращи културни блага да стигнат до масите, които да бъдат образовани естетически и така облагородени. Този просвещенски проект катастрофира и Европа произведе двете световни войни с техните зверства. Хуманитаристиката не достигна до точката, до която е трябвало да доведе масите, и се превърна в особено активистко левичарско знание, на всичкото отгоре с твърде специализиран, труден език. Сега на мястото на опразнената трансцедентност от религията и изкуствата се връщат стари демони, които се представят за нови. И сякаш никога не сме знаели какво е национализъм, какво е войнствена и фанатична религиозност, никога не сме преживявали ужасни катастрофи в тяхно име. Всъщност категории като толерантност, индивид и свобода, целият либерален ред се създава след религиозните войни в Европа - те са били опит да се излекуват фанатизмите, колективните митологии, да се регулира частично общият живот и да стане възможно да се живее заедно. Един вековен процес. Сега фанатичността и крайните, нетолерантни каузи се връщат - и съответно трудно можем да бъдем оптимисти по отношение на онова, което чака Европа: тя е доведена и сама се е довела почти до културно самоубийство. Виждаме завръщането на тоталитарни, националистически, джихадистки и пр. налудничави фантазми, в които вярват хиляди, милиони, някои от тях готови и да умрат в тяхно име.
- Хората никога не са имали повече богатство и повече свободно време от днес, а са пълни с апокалиптични нагласи... Защо е така?
- Най-лошото е, че се разпада публичността, разпада се възможността да си разменяме смислени думи, наистина валидни аргументи, да се слушаме един друг и да се уважаваме, независимо от това, че сме на различни мнения. Вместо това всяко мнение, което не съвпада с нашето, се превръща във Враг и на него се отвръща с могъщи и брутални идеологии и унищожителен речник, чрез които другият се демонизира. А това за мен е условие за бъдеща война. Разбира се, не е единственото, не бива да подценяваме икономическите, геополитическите, постколониалните и пр. Но интелектуалните условия за война са вече тук - враждебното неразбиране, тоталната омраза, която изригва, разразява се във всевъзможни митологии и прави словото непрозрачно.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай