В средата на 90-те световната икономика беше във възход и влиянието на този икономически бум се усети и във Франция. Индустриите бавно бяха заменяни от икономика на услугите, но за имигрантите от първо, второ и трето поколение тези промени не бяха спасителни.
Филмът на Матийо Касовиц "Омраза" (La Haine, 1995 г.) успешно показа тлеещото, но и силно нарастващо тогава междурасово напрежение. А с едно-единствено изречение на главния герой "Омраза" успя да пресъздаде духа на времето, обсебил френските маси тогава (впрочем популярен виц и у нас): "Чухте ли за онзи имигрант, дето паднал от небостъргача? Докато летял надолу, си казвал след всеки подминат етаж: дотук добре... дотук добре... дотук добре. Няма значение как падаш, важното е като какъв [френски имигрант] ще се приземиш."
Тогавашното дясно правителство във Франция не се грижеше особено за бедните, а на бедните със сигурност не им пукаше особено за правителството. Нивата на безработица си оставаха около 12%, а през 1997 г. вече нямаше нито едно политическо обещание, което можеше да стопи напрежението. Лидерството на Ален Жупе и Жак Ширак превърна държавата в тиктакаща бомба; републиката имаше остра нужда от някой, който да обедини нацията и да предложи поне привиден усет за мир и принадлежност.
Година по-късно Франция вече бе носител на световната купа, а геният с алжирски корени Зинедин Зидан, както и тъмнокожите звезди Десаи и Тюрам бяха рамо до рамо с капитана Дешан, Пети и други бели играчи. Всеки провал на отбора щеше да струва скъпо; безразборното харчене за стадиони и други подобни разходи във време на ожесточено социално неравенство (по повод организацията на световното през 1998 г.) бе истински рисковано - но този смесен френски отбор спечели най-голямото отличие във футбола и донесе с него нова надежда за потенциала на една френска държава, обитавана от хора от всякакви етнически и религиозни принадлежности. Много бързо стана ясно, че световната титла не бе само футболна.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай