- Проф. Пантев, как се промени фокуса на обществото ни през годините спрямо 24 май, празникът на писмеността, духовността?
Променя се като залитане в посока на имитация. Вече имитирането на култура и просвета, е по-опасно от тяхното отсъствие. Наблюдаваме пълно изоставане от онези велики принципи на нашата история, които ни правеха хора на книгата. Единственото сериозно завоевание в културно историческата ни битност, не е в спечелените битки, някои от които са и безсмислени, а нашата почит към науката, културата, изкуството. Респектът ни към възрожденския облик на учителя. Днес това е невъзможно да бъде възстановено, но този престиж да учиш, да четеш, да се образоваш, е далечният ни завет от делото на Крили и Методий. Много преди французите да измислят определението „културен империализъм“, двамата Солунски братя са разбрали, че писмеността, културата и просветата могат да имат и политическо предназначение и ефект. Поради тази причина те са изградили интуитивно и програмирано един имунитет, който ни прави хем граждани на света, хем самородни, самоличностни хора. Ние тук създадохме култ към просветата. Благородството на делото на Кирил и Методий е, че поне в четенето следва да сме равни.
- Преди време други ваши събратя интелектуалци предложиха тази дата да е нашият национален празник. Предвид прогресиращата неграмотност и нелюбознателност напоследък, достойни ли сме за това?
Ако направим 24 май наш национален празник, то ние ще го локализираме. Величието на нашия принос е, че той е универсален – отнася се за сърби, украинци, словенци, руснаци. Както е казал Иван Вазов, ние сме дали на света идеята за собствен език, четмо и писмо. Ако го направим само наш празник, тогава как ще честват другите народи това интелектуално и книжовно изобретение. От друга страна се забелязва и една тревога, която дори в празничен час притеснява. Как така страната, в която са създадени буквите, вече има толкова неграмотни деца?! Как така уж печелим олимпиади по математика, а на зрелостните изпити има близо 50 на сто слаби оценки, децата знаят все по-малко?! Доскоро знанието на нашите деца беше единственото нещо, което будеше респект, с което се гордеехме. Първите години след демокрацията дори мутрите и бандитите съзнаваха колко е важно да образоват потомците си добре и първата им работа, след като си купеха мерцедеси, бе да ги пращат да учат навън. Много години живяхме в традицията и стереотипа на „...напред, науката е слънце...“. Днес обаче изразът „Върви народе възродени“ е невалиден, ние не знаем накъде вървим.
- Кирил и Методий научен подвиг ли са извършили за времето си?
Универален – научен, писмовен, книжовен, религиозен. Идеята, че сме щели да живеем по-добре, ако сме приели католицизма, се лансира, но аз не я споделям. Солунските братя са изобретили нашата българска приоритетна самоличност. Това е нетленна историческа заслуга. Не съм много сигурен, че Кирил и Методий са били етнически българи, но са познавали славянското самосъзнание и делото им оставя несравним и колоритен щрих в европейската цивилизация.
- Маразъм или реалност е твърдението на Иван Хаджийски, че у нас целият живот „минава под знака на посредствеността и полуинтелигенцията“?
Според мен минава под знака на симулация на духовност и култура. Ако някой човек умее да римува кон със слон, то това не означава, че обществото му е длъжно и трябва да го храни. Повечето от нашите културни дейци само се вайкат за пари. У нас има прослойка от хора, които смятат, че трябва да живеят луксозно, само защото са се самообявили за културни дейци.
- Има ли интелектуалци в политиката?
Смятам, че понякога интелектът е пречка в политиката. Преглед не само на нашата, но и на световната история, сочи, че са съвсем малко тези дейци, които са имали висок интелектуален престиж и същевременно са реализирани политически. Петко Каравелов да речем, е бил много по-интелигентен от Стефан Стамболов, но вторият прави политика с решителност, принципи и последователност. Ролята на интелигенцията, разбира се, не е да стои на високия планински връх и безучастно да наблюдава. А да бъде морален коректив. Докато държавникът, политикът трябва да взема решения. Затова и Шарл дьо Гол се помни, нищо, че не е бил по-интелигентен от своя министър на културата.
- Историята е политика, обърната с лице към миналото. А Вие като историк как бихте определил – накъде гледа съвременната политика?
Историята трябва да обяснява с разбиране. Урокът на историята е да сочи какво да не се прави. И виждаме, че днес България не е научила нито един урок от своята история. Впрочем, това е характерно въобще за балканските народи. Но ние сме различни, в добрият смисъл на думата, заради делото на Кирил и Методий.
- Модернизацията в известна степен е и подражателство, ние българите толкова ли сме модерни, че все гледаме да копираме някои или да си търсим пореден нов „Голям брат“? Защо така не се харесваме?
Така е, все говорим за европейски, общочовешки и др. ценности. Ами български ценности ние нямаме ли си?! Модернизацията е вторично подражание – някой казва „приличай на мен и аз ще определя колко“. Тя предполага да станеш безличен, копие на другите. Ние наистина не се харесваме, но защо е така - нямам отговор на този въпрос.
- Не мога да не ви питам, от дистанцията на времето, какъв е вашият коментар за левицата и ще успее ли с новото ръковоство да преодолее най-същественият си проблем – пропастта между ръководството на тази партия и нейния електорат?
БСП губи скорост, темпо и престиж, не защото е лява. А, защото не е достатъчно лява. Идеята за социална справедливост е един от великите и благородни инстикти в самата същност и природа на човека. Много е ясно, че хората не са еднакви. Как да има демокрация в областта на културата и просветата като един е надарен, талантлив, запомнящ се, а друг не е. Но в политиката принципа за равни възможности не бива да бъде игнориран. Опасявам се, че БСП продължава да задълбочава тази пропаст между ръководството и електората си, а новото ръководство е добре познато и е участвало във всичко досега.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай