Модернизирането на образованието трябва да стане в диалог с хората, които все повече се обръщат към корените си
- Четвърт век искаме промени в образованието, а щом някой ги започне, се надига вой. Защо, г-н Александров?
- Аз си го обяснявам с травматичното ни отношение към промяната. Все повече си даваме сметка, че сме неподготвени за сложния свят, в който живеем, и се налага да се променим, за да оцелеем като общност. Но усилието за цивилизационна промяна изисква преосмисляне на историята, културата и идентичността и преминава през обновяване на образованието, а това се преживява като
болезнено посегателство върху нещо сакрално
Когато попитах един от лидерите на протестите срещу промените в обучението по история защо е толкова важно турското робство, той се замисли и отговори: “Ако го няма робството, всичко губи смисъл.” Всъщност той казва, че конструктът “турско робство” е обяснителен механизъм, през който българите осмислят не само историята, но и съвременния социален свят и своето място в него.
- Подобна е тезата на ваш колега - Румен Петров, който написа в друга медия, че си искаме робството, за да оправдаем неравенствата в днешното общество. Съгласен ли сте?
- Да, с Румен от години водим този разговор за социалната травма и нейните употреби. Преживяното насилие в миналото, особено когато е митологизирано, се превръща в мощен механизъм за обяснение на несгодите и оправдание на несправедливостта. Когато културата и образованието не са ни снабдили с по-надеждни ориентири за разбиране на настоящето и неговите конфликти, посягаме тъкмо към травматичното минало и така го увековечаваме.
Впрочем кризата на идентичността е присъща на епохата на късната модерност.
Всеобщо е разочарованието от несъстоялата се либерална утопия
и зле състоялия се корпоративен капитализъм, който наместо просперитет донесе невиждано неравенство и корупция. Въпросът е дали ще търсим нови и по-добри решения, или ще регресираме към архаични модели на оцеляване чрез затваряне и обособяване на племенен принцип.
- Какво всъщност е за нас, българите, турското робство - мит, срам, упование, оправдание?
- По малко от всичко това, но и могъща метафора с видимо неизчерпаем потенциал за генериране на колективна идентичност и общностна мобилизация. Разказът за турското робство и борбата срещу него е централен елемент от изграждането на българската нация през Възраждането и е вграден в идеологическия фундамент на национална държава. Канонизиран е от официалната историография и образованието и постепенно се превръща в устойчиво ядро на
героично- жертвената национална идентичност
Затова неговото оспорване се преживява като посегателство върху нещо интимно и съкровено и буди гняв и възмущение.
Добре е да се знае, че идентичността е безразлична към историческите факти и тяхната истинност, тя се формира и поддържа през емоционално свързване с групата на принадлежност, в случая нацията. В колкото по-дълбока криза е тази група, толкова по-уязвима и тревожна е нейната идентичност, и съответно толкова по-яростно ще бъде бранена срещу всеки опит за преосмисляне. Едва ли има по-неподходящ момент за ревизия на историята от настоящия - границите на общността са накърнени, институциите са в криза, а лидерството е под постоянен обстрел. В такива моменти рефлексът на групата е да укрепи идентичността си и да се сплоти около наличното лидерство. Затова хората от подбалканската долина си
сложиха салтамарките, поясите и навущата
и се изсипаха пред Министерския съвет с тъпани и гайди. И настойчово изискаха от най-овластения човек в държавата - премиера Борисов - да гарантира персонално, че няма да допусне посегателства върху тяхната идентичност. Както обикновено, той разчете безпогрешно смисъла на случващото се и се нагърби с тази родолюбива мисия, след което всички си тръгнаха успокоени и доволни.
- Българите сякаш не си даваме сметка, че идентичността е нещо, което търпи промяна?
- Започват да си дават сметка и тъкмо затова възниква напрежение. Общността е разделена - част от хората са още в епохата на ранната модерност с нейните твърди и непоколебими идентичности, а друга все по-голяма част вече обитава постмодерния свят. Той се характеризира с несигурна и подвижна идентичност, със свободата
да се самоопределяш, да подлагаш на съмнение заварените истини,
да конструираш и реконструираш версиите за себе си и своята група съобразно предизвикателствата на живота. Тази свобода да избираш какъв да бъдеш и към коя група да принадлежиш, да се себепораждаш отново и отново спрямо изискванията на променящия се контекст изглежда скандална от позициите на традиционния есенциалистки възглед за идетичността, в чиито плен са много умове. Според този възглед националната идентичност е природен факт като водата и въздуха, нещо дадено свише и веднъж завинаги. Тази заблуда се насърчава от тоталитарните режими, защото оправдава властта на групата над индивида - всеки опит за еманципиране от колективно наложената версия се осъжда като предателство и се наказва чрез остракиране или нещо по-лошо.
- Май всичките ни учебници са просмукани от такива героично-жертвени образи. Помня, че преди време броихте колко пъти се споменава в учебниците по история отрязаната глава на Никифор, от чийто череп нашите предшественици са пили вино...
- В случая жертвата е византийският архивраг, над който триумфира нашето племе. Иронията е, че този кръвожаден епизод, с който така се гордеем, ни представя в доста нелицеприятна светлина пред света. Ако не се лъжа, Едуард Гибън, един от най-влиятелните историци на XVIII век, го използва като пример за разрушително варварство - някакви
диви, свирепи, навярно космати и зле миришещи хора се гаврят
с тленните останки на императора на най-развитата европейска държава, наследник на антична Гърция и Рим. Това опиянение от нашата примитивна верилност, така добре представено в “Мисия Лондон”, е важен компонент от идентичността ни, но за щастие тя не се свежда до кукерски игри и езически оргии.
Освен враг на Византия, България е една от първите успешно християнизирани общности, която се превръща в проводник на православната цивилизация на Изток.
Ние с основание се гордеем с това, а на следваща страница на учебника се хвалим, че сме отрязали
главата на ромейския император
и сме си устроили варварски пир с нея...
Добре е да си даваме сметка за тази вътрешна противоречивост на националната митология, когато се отдаваме на възторжени фантазии за величието на българското племе. Истината е, че като всяка култура и нашата носи варварството в себе си. И обратното - косматият варварин носи възможността за цивилизация.
- Как да модернизираме образованието си?
- Това е дълъг разговор. Във всеки сучай не и чрез механичната замяна на една дефиниция с друга от позицията на власт. Не просто защото това е
мека форма на репресия върху идентичността,
а защото е контрапродуктивно - общността веднага усеща, че се опитват да я манипулрат, и се мобилизира за отпор. Всеки опит за насилствено налагане на нова, модерна идентичност, е обречен на провал. Виждате какво се случва в Турция близо сто години след кемалистката революция - репресираната османска идентичност се завръща на бял кон. Модернизацията на едно общество не може да се наложи отгоре и отвън, тя трябва да протече вътре в него, като намери своите основания и прототипи в собствената култура.
- Не е ли това задача на образования елит?
- Разбира се, но въпросът е как. Мисията на просветените елити е не да отрекат и подменят традиционната идентичност, а да помогнат на хората да я преоткрият в променените условия. Да се въвлекат в дълъг и труден разговор за това
какво означава да си българин тук и сега и как това се отнася към фактите от миналото
и неговите интерпретации. От опит знам какво предизвикателство е да проблематизираш канона за турското робство в кръчмата в Калофер под портрета на Ботев с кръстосани кама и револвер. Но докато образованите българи странят гнусливо от обикновените хора, няма защо да се сърдят, че остават неразбрани и маргинализирани - те сами отстъпват на популистите терена на масовото съзнание. Добрата новина е, че българите, включително и тези, които си искат робството, вече отказват да приемат държавата да им казва какви са.
Аз разглеждам този бунт не като проява на ограниченост, а на свободолюбие. Според мен либералният елит не трябва да се вайка колко са прости хората от село, а да се радва, че тези селяни имат собствена версия за себе си и са готови да я отстояват. Отказват да преклонят глава пред авторитетите и настояват да бъде чута тяхната гледна точка. Те имат това право.
- Да влезем в диалог с обикновeните хора - само това ли е пътят?
- Най-напред със самите себе си, а после и с хората около нас. Българите често са неинформирани и предубедени, но не са лишени от способността да се учат и променят. И са готови за такъв разговор, защото необходимостта от нова, по-сполучлива идентичност, е въпиеща. Затова по цялата територия на страната никнат крепости и замъци - Ивайло Дичев нарече
тази мода “диснилендизация на историята”,
но според мен тя отговаря на по-дълбока потребност от усвояването на европейски фондове и привличането на туристи. Навсякъде по селата срещам самоуки краеведи, които издирват и записват местни легенди и предания, в градовете има небивал интерес към изучаване на народните танци, все повече хора се опитват да възстановят родовите си хроники и пр. Българите се обръщат към корените си, защото трябва да знаят кои са и откъде идват, за да оцелеят в космополитния глобален свят; трябва да започнат да се харесват и да се ценят, за да имат какво да завещаят на децата си. Това е много здравословно - за да имаме бъдеще, трябва да преоткрием и укрепим жизнените аспекти на нашата култура, да осъзнаем и превъзмогнем онези, които ни провалят, и да се научим да живеем в гражданска общност. Само така ще можем да преминем между Сцила и Харибда на идентичността, между примитивния агресивен национализъм, който затваря перспективата за развитие, и доброволното себезаличаване на постмодерния релативизъм, което води до изгубване, отчуждение и самота.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай