"Българите са така обезверени, деморализирани и пометени от бедността, от отсъствието на елементарна справедливост, че единствената реална съпротива, която може да ни извади от това състояние на будна кома е зареденото с енергия гражданско общество", казва пророчески Владимир Зарев.
Той е български писател и публицист. Син е на известния историк и литературен критик акад. Пантелей Зарев. Автор е на над 15 книги, между които "Денят на нетърпението", "Процесът", "Хрътката", "Лето 1850" , "Разруха", "Поп Богомил и съвършенството на страха", "Светове" и др. Както и на трилогията "Битието", "Изходът" и "Законът". Романите му се превеждат на много европейски езици, а "Разруха" става бестселър в Германия и САЩ. През 2013 г. ТВ7 пуска сериала "Дървото на живота", екранизация по романа "Битието".
Г-н Зарев, романът Ви "Разруха", който е повествование за историческия обрат в България след 1989 г. пожъна небивал успех не само у нас, но и в Германия. Нарекоха Ви българският Балзак. Какво точно помете чудовищната приливна вълна на капитализма у нас и имаме ли признаци на съвземане, на възраждане след този тежък прелом?
"Разруха" е роман за начина, по който беше ограбен и най-страшното - обезсмислен труда на няколко поколения българи след съдбовните промени през 1989 година. За истеричния егоизъм и бездушието на политическата ни класа и продажността на институциите, за корумпирането на полицията и съдебната власт, които са имунната система на всяка държавност. За това как бившата партийна номенклатура превърна политическата си власт в икономическа, за видимата и невидима власт на парите, за тайнствения "разум" на световните пари, за това как националната ни интелигенция бе запратена в задния двор на общественото внимание и до голяма степен маргинализирана. За разрушаването на ценностите и подмяната им с обезличаващите закони в глобалния свят. С една дума, "Разруха" е роман за истината на безкрайния и толкова мъчителен български преход.
През 2006 г. романът беше преведен в Германия и по мнение на радио "Дойче Веле" е най-успешната българска книга, излизала някога на немски език. "Разруха" бе наречен "романът на промяната в цяла Източна Европа", а книгата бе приета с изключителен възторг от немската критика. За нея излязоха над 40 отзива в най-значимите немскоезични медии. Оценката бе впечатляваща, наистина "Берлинер Цайтунг" написа: "Владимир Зарев е българският Балзак, чийто роман "Разруха" е повествование за историческия обрат в България, за какъвто германската литературна критика все още мечтае. Книгата действително превъзхожда всичко подобно на немски език – от "Обширно поле" на Гюнтер Грас до "Нов живот" на Инго Шулце. "Разруха" е роман за пометената от чудовищната приливна вълна на капитализма България... А Зарев е пълнокръвен епичен автор, незасегнат от /пост/ модернистичен скептицизъм. На Балзак напомня и щедростта, с която пилее своя творчески потенциал." Не припомням това от себелюбие, но явно съм засегнал пластове, до които писателите или не искат или често не могат да стигнат.
През тази година издателство "Хермес" отпечата десетото издание на романа "Разруха", който предстои да излезе, преведен на английски, руски, хърватски и ирански. В момента режисьорът Петър Попзлатев снима и едноименния игрален филм.
Но да се върна на въпроса ви... държавността в България е прогнила и ерозирала, политическата класа и олигархията са твърде заети със своето обогатяване, корупцията е навлязла така дълбоко не само в институциите и във всички структури на живота, но и в съзнанието на хората. Българите са така обезверени, деморализирани и пометени от бедността, от отсъствието на елементарна справедливост, че единствената реална съпротива, която може да ни извади от това състояние на будна кома е будното гражданското общество.
Наясно ли сме, ние, българите, какво се случи с нас? Редица анализатори казват, че вече е разрушена нашата най-съкровена идентичност, че нямаме общество. Но това не допринася ли допълнително за всенародното отчаяние, което ни е обхванало?
В своите знаменити диалози за държавата Платон определя три възможни начина за упражняване на властта – тирания, олигархия и демокрация. Разбира се, най-добрият, най-продуктивният начин на управление е демокрацията, но само когато тя се основава на ясни правила и законите се спазват от всички. Когато в обществото е нарушена прозрачността на управление, когато няма ясни и задължителни правила, когато законите важат за едни, а за други са "врата у поле", когато има недосегаеми от морала и най-вече от правосъдието, демокрацията лесно деградира и се превръща в анархия. Аз твърдя, че в последните 25 г. ние живеем в нарочно създадена и грижливо поддържана от всички партии анархия. За жалост, разрушено е не само всякакво доверие в държавността и в управлението, разрушена е не само съкровената ни идентичност, но и генетичния потенциал на нацията. Два милиона българи напуснаха страната, и нека не се заблуждаваме, на повечето от тези умни, образовани, инициативни и интелигентни млади хора, децата им ще се родят и израснат извън България. А у нас масово се възпроизвеждат и множат ромите, докато българският народ линее, топи се, изчезва... Забележете, промени се човешкият пейзаж в страната ни!
Защо нямаме вече духовни учители? Празнуваме Великден, Деня на народните будители, Празника на българската писменост и култура 24 май, но не се ли превърнаха те само в дати от календара, без необходимия смислов контекст и начин на светоусещане?
Защото обществото, в което живеем очевидно не поражда духовност, не възвисява великите ценности като саможертвата, например. Защото посредствеността на политическата ни класа не е в състояние да излъчи духовни учители, а, най-вероятно, не се и нуждае от тях. Има различни форми на власт – междуличностна, финансова, политическа, но най-потискаща е тоталитарната. Тоталитарната власт се стреми да направи всички съучастници, всички да бъдат замесени по някакъв начин и …виновни. Тя осакатява човешкото различие, отнема свободата на избора, служи си с постоянно насилие.
За жалост, след демократичните промени през 1989 г. властта на парите замести тоталитарната система. По време на социализма парите не бяха нещо престижно. Разбира се, те бяха нужни, хората копнееха да ги имат, но да бъдеш богат предизвикваше съмнение, означаваше, че си мошеник. Освен това парите имаха "стеснено" значение, с тях почти нищо не можеше да се направи – да се отвори фабрика, ресторант, магазинче. Е, да се купи апартамент, кола, или да се пътува -да, но не и да се обиколи света.
След 10 ноември 89-та в наивността си огромна част от българите повярваха, че като по чудо ще станат богати, нароиха се милиони фирми. Духът беше изпуснат от бутилката, но парите отидоха при мутрите и при откровените бандити, а сетне и при корумпираните политици и олигарси. Преувеличеният до престъпност егоизъм и парите се превърнаха в основна ценност. А властта на лесните, незаслужени, откраднати пари е не по-малко безнравствена от тоталитарната и тя осакати живота на стотици хиляди хора. Спомнете си само фалитите на банките, които продължават и до днес. В "Буденброкови" Томас Ман пише, че първото поколение капиталисти трупа пари, второто излъчва политици, третото - високи интелектуалци и четвъртото, по правило, деградира. У нас се извърши симбиоза между първото и четвърто поколение. Цинично награбеното не заработи в полза на обществото, милиарди и милиарди от накраденото бяха изнесени от България, или затънаха и се заровиха в безсмислен парвенюшки разкош, във всякакви съмнителни удоволствия и смешни по своето безсмислие мутробарокови замъци.
Българските елити нанесоха непоправими вреди, но имат ли вина българските писатели и журналисти за този деградивен процес и къде да търсим зърната на опомнянето?
Националната енергия, която избухна в началото на промените и взриви площадите, бе безнадеждно и напразно пропиляна. Ще повторя, единствената възможност да бъде озаптена българската политическа класа и олигархията е гражданското общество. То е, което трябва отново да оживи площадите и да поиска сметка за всички значими и крещящо аморални сделки, извършени от управляващите и висшия чиновнически апарат последните 25 г. Но тези протести срещу несекващата алчност и продължаващото разграбване биха имали смисъл, само ако са подкрепени и от професионалната и честна работа на прокуратурата, за да се промени манталитета на политиците и чувството им за безнаказаност. Забелязвате ли страха, ужаса, който изпитва политическата ни класа и олигархията от случващото се в Румъния, където няколко преизпълнени с кураж магистрати се заеха да накажат престъпните политици и олигарси и възстановиха вярата на обществото в справедливостта?
Писателите едва ли носят вина за днешното състояние на обществото ни. Просто те бяха изтласкани от новата "ценностна" йерархия и лишени от духовното си влияние. Но тяхна непростима вина ще бъде, ако от страх пред властимащите премълчават в книгите си истината. Журналистите, обаче, имаха възможност всекидневно и дори всекичасно да влияят и най-важното - да упражняват контрол върху събитията, върху подкупността на институциите и ужасяващото задкулисие, така типични за нашия неосъществен преход. За жалост, част от тях също като политиците и висшите магистрати бяха буквално напазарувани от хората с безнравствените интереси и могъщите пари.
Ще спомена още нещо... един от основните недостатъци на демокрацията е това, че в нея проблемите не се решават от естествените елити, от умните, интелигентните и подготвени хора, а от простото мнозинство. Така един необразован простак е един глас, и един изучен, високо духовен човек, също е един глас. Това помогна много лесно в България да бъде наложен просташкият вкус на мутрите и на техните метреси, на миските и чалга певиците, които заляха не само жълтите вестници, но и всички медии. Непростимо.
Какво пишете в момента? В какво, все пак, вярвате?
От началото на годината работя върху новия си роман "Орлов мост", който е опит да разкажа за протестите през зимата на 2013 година. Разбира се, аз не желая, пък и не мога да напиша политически роман, но ще се опитам да отговоря на мъчителния въпрос защо, все пак, у нас не успя да се случи, да се осъществи гражданското общество.
А вярвам във величието на Словото, в непреклонната и страшна присъда на Словото, в безсмъртието на Словото, в оная истинска духовност, която се превръща в част от бъдещето. Словото е най-висше достояние и тайнство за човешкия разум. Преди да сътвори Словото Бог сякаш е бил безграничност и съществуване – след като е създал Словото, той е придобил свойствата изначалност, причинност и следствие, пораждане и смисъл, т.е., простото физическо присъствие на реалността е добило духовност, превърнало се от съществуване в Битие! Залисани в ежедневието си, ние не си даваме сметка за огромното, за направо смайващото значение на езика в живота на всеки от нас. Не си даваме сметка, например, че това което не е назовано, не е "облечено" в Слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува, то е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на Вселената. За да се пробуди тя, трябва универсалният природен живот да се превърне в наш, единствен, в личен живот. Така думите събуждат Битието и го преосъществяват в смисъл, а по-сетне - в памет и в история. С всичко изречено дотук искам да споделя, че художественото слово, един роман ,например, не е просто нещо случващо се и разказано чрез езика, а е самият език. Единственият, неповторим език на всеки писател, който създава неговия единствен и неповторим свят!
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай