Много от момичетата расли в началото на 90-те години в малкото планинско градче Чипровци, като мен имат един и същ спомен. Той е като застинала картина в наситени цветове и с натрапчив мирис на вълна от току-що изтъкан килим. Първото нещо, което се прави, след като се свали от стана, е в него да се залюлее малко момиченце. Това е стар чипровски обичай за щастие и благополучие. Така се изпробва здравината на изтъканото, а радостта и чистотата на детето се вплитат в килима. Днес този обичай вече не сеизпълнява. Освен на Фестивала на килима, който се проведе в града за първи път тази година на 2 май. Допреди известно време черги се тъчаха във всяка къща в малкото градче в Северозападна Стара планина, наречено някога от книжовника Петър Богдан цветето на България. Сега килими се правят само в няколко специални работилници и в домове, в които възрастните жени все още поддържат занаята. Така погледнато, е естествено и дори задължително приемането на чипровските килими в световния списък на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО.
„Това признание идва малко късно, защото килимите наистина са почти на изчезване. Вече само възрастни жени ги работят, а младите не се учат. Може би защото е трудоемко, отнема доста време и не носи голяма печалба. Новите поколения не искат да работят нещо толкова трудно, което става толкова бавно“, обяснява Лорета Велкова. Тя е на 52 години и се препитава с тъкачество. Малко жени от нейното поколение в Чипровци правят същото. Основната причина за това според нея е смешната печалба, която носи този труд, а не че не владеят занаята (все пак момичетата от малки са около стана).
Най-добрата килимарка може да изтъче за месец максимум три квадратни метра. Но за целта трябва да седне зад стана в 8 часа сутринта и да работи до 8 вечерта. Цената за квадратен метър килим в най-добрите случаи при посложните модели достига до 400 лв. В тази сума освен работата влизат и разходите за материалите - памук и естествена вълна, и нейното изработване и боядисване (също трудоемки дейности, които се извършват ръчно от килимарките). Между 50-те и 70-те години в Чипровци има трудово-производителна кооперация, към която работят почти всички жени от града - около 400, и много от съседните села. Част от тях тъкат в цех, но повечето правят килимите у дома си.
Пазарът, вътрешен и особено външен, е осигурен. „От малка помня мириса на вълна и магическата атмосфера в цеха“, възстановява миналото Лорета. Самата тя научава занаята по-късно - на около 20 години. „Изкуството винаги ме е влечало и когато поисках да правя нещо с ръцете си, тъкачеството беше най-естественото“, разказва Лорета. Започва обаче не с килими, а с художестве- ни пана, които твори и до днес. В тях разработва традиционни чипровски мотиви по модерен начин. Те намират по-лесно място в съвременния дом и не са толкова скъпи, колкото голям килим. Лорета постепенно превръща хобито си в професия. Днес голям брой от нейните клиенти са българи в чужбина.
Родните емигранти са сред най-ревностните почитатели. Може би заради стремежа си да запазят и носят част от бъл- гарския дух със себе си. Ценители на чипровските килими има в различни краища на света. Производството им винаги е било насочено за търговия, а не за домашни нужди, което определя и известността им още отпреди столетия на европейските и азиатските пазари. Това ги различава и от другите килимарски центрове Котел и Пирот. Чергите от Чипровци винаги са предлагани на големите панаири в Пирот, Узунджово и Ески Джумая, на пазарите в Скопие, Одрин, Цариград, Бурса... Чипровските килими печелят златни медали на изложения в Лондон, Брюксел, Анверс, Лиеж, Пловдив. Влизат и в колекции на много европейски музеи - като Виктория и Алберт музеум в Лондон. Орнаментиката им е уникална и различна от онази в килимарството в други райони на страната. Техниката е същата, каквато използват в метро- полиите на занаята в Персия, Анадола, Кавказ, Туркестан, а типичният геометричен рисунък е запазен от началото на тъкачеството изобщо. Но макар с ясен първообраз, който в началото е бил лошо копиран, килимарките от Чипровци развиват свой собстве самобитен стил, в който с майсторство и усет изображенията оживяват.
Именно това превръща техните произведения в тъкани картини. Историята на чипровския килим е изследвана недостатъчно. Някои от учените се опитват да търсят началото му преди въстанието през 1688 г., когато градът е процъфтяващо занаятчийско средище със силно развито минно дело и прочута златарска школа. Като богати търговци с разрешение за търговия в цялата Османска империя и извън нея чипровчани несъмнено са познавали килимите, но те не са били произвеждани там дотогава. Първите документални сведения са на бележития пътешественик Ами Буе. Години след въстанието местните са преследвани и избивани без съд в цялата Ос- манска империя. Неколцина се завръщат в полите на Стара планина и заедно с пришълци от близките села организират своя нов живот в много тежки условия, без рударство, златарския си занаят и без привилегиите отпреди това.
Първите килими са наричани „Бакамски“ (бакам е дърво, от което се добива червена и черна боя) или „Гарибалда“ (къса връхна дреха). Отначало ги купували предимно османски войници и мюсюлмани за молитва. Оттогава са най-емблематичните фигури на чипровските килими - макаса, олицетворяваща свободния човек; каракачката (черноока булка) - приличаща на човешка фигура, според някои е символ на древна богиня на плодородието.
Канатицата се налага
обаче като най-любим символ на килимарките, превърнала се в неофициален и на Чипровци. Нейният първообраз е осмолъчна звезда в кръстовидна форма. Всичко това е част от така наречения конструктивен период, но разцветът на килима идва през декоративния, след XVIII в., когато турската армия закупувала годишно по 8000 черджета за постеля и молитва. В сюжетите по тъканта вече се появяват стилизирани образи на растения - лози (пролетна и есенна), зелки, цветя и птици. Цветовата гама също се обогатява - след кафявото, синьото и зеленото основно стават червеното и черното. В хармония се съчетават топли и студени цветове. След Освобождението в последния период - орнаменталния, багрите и фигурите стават все по-сложни. Ярката мозайка на цветовете се изгражда от фантазията на тъкачката. Изписани с толкова внимание и любов, те пазят магията на килимарката чародейка и носят също толкова щастие в домовете, в които се разстилат.
„Бъдещето на килимите не е много ясно. Но макар че се правят все по-рядко, те никога няма да изчезнат, защото винаги ще има вярващи в магията, които да ги търсят“, убедена е Лорета.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай