- Как се стигна до избора - Володя Кенарев и АБВ, и до водач на листа, макар от Граждански съвет?
- Аз обърнал нещата в реда АБВ и Володя Кенарев. Нормално е хората, които инициираха и създадоха АБВ като движение и после като политическа партия, да са се оглеждали за съмишленици. Въпросът би трябвало да е към тях. По някаква причина явно са преценили, че аз мога да се впиша към тях.
- Вие сте бил поканен и сте приели, така да разбираме…
- Не съм член на АБВ, но сме единомишленици с хората в партията, определено. След размисъл от месец и половина прецених, че мога да направя опит да бъда полезен.
- Освен творческа биография, имате и биография в местната администрация?
- Да! Шест години бях зам.-кмет по хуманитарни дейности. От една страна съжалявам за ненарисуваните картини през този период, а от друга – не съжалявам за административния опит, който получих. Нескромно се лаская от мисълта, че през тези шест години свършихме доста полезни неща за града в ресора, който оглавявах.
- Накрая на мандата си тръгнахте като че ли малко разочарован?
- Не малко. Тръгнах си откровено разочарован. На два пъти си писах оставката и я задържах. Мога да кажа и причината – нямах необходимите пълномощия да направя в пълнота онова, което можех на направя.
- Екипът не беше екип?
- Екипът беше много добър в началото през двете години на частичния мандат на кмета Йотов. При спечелването на следващия мандат продължихме работата в екип, но после нещата се промениха – нямаше го екипното мислене и действие.
- В Русе има партии, има партийни организации, партийни лидери, партийни членове, но сякаш партиен живот липсва в града?
- Тонът на партийния живот се дава от „шапката“. Тя трябва да създаде условия да се води партиен живот, говоря за всички партии. Когато „шапката“ се занимава със себе си, със своите междуличностни цели и амбиции е съвсем естествено, че хората по места губят мотивация да разсъждават, да размишляват над темите, които партията поставя като най-актуални. Там започва демотивацията на избирателите. Няма я обратната връзка.
- Именно не само че няма критичност, пък да не говорим за самокритичност и най-вече това като че ли важи за партийния живот?
- На нас, българите, като цяло ни липсва чувство за самокритичност, но сме критикари. Ние имаме чувство за самоирония, но то е различно от самокритичността. Обичаме да си изберем някой, да си го направим Господ, да викаме „Осанна!“, а след това да го тръшнем в земята и да викнем злорадо „Разкатахме ли ти фамилията!?“. И след това да си търсим и изберем следващия и да го въздигнем като Господ. Иван Хаджийски го е описал навремето. Липсва ни истинско гражданско общество. Автентично. Не менте. Не псевдо. То (доколкото съществува) опита да се събуди преди година и половина и беше отново приспано. Иска ми се гражданското общество да изкристализира, защото ако него го няма, която и партия или коалиция да дойде на власт няма шансове за успех. Корективът е в гражданското общество.
- Защо всички говорят за промяна, всички говорят, че 25 г. стигат, и пак сме на прага на нещо, което и сега като че ли няма да се случи?
- Една мъдра мисъл казва, че робът се бори за свобода, а свободният за съвършенство. У нас, като че ли робът не се бори за свобода, а иска да има свои роби. Затова не ни се случват нещата или се случват трудно. Тъжно.
- Има национални теми, които касаят и Русе и русенци. Да вземем пример КТБ. Не чухме в Русе един общественик, един политически деец да се изкаже в тази връзка и по този повод.
- Аз не съм учуден. Другото би ме учудило, ако имаше реакция. За съжаление родният ми град, който много обичам и не съм напуснал въпреки многото възможности, е заспал във времето. Почива на старата слава на най-интелигентния, най-аристократичния град.
- Заспа или го приспаха?
- Той няма как да заспи от самосебе си, ако няма условия за това. Създаваха се условия година след година, от незнание или умишлено – все едно. Престъпно. И така 25 години. Гражданите бяха лъгани, подвеждани, обирани духовно и като резултат – демотивирани да имат активна гражданска позиция. Това важи за цялата страна, но аз съм русенец и ме боли Русе.
- И може би хората предпочитат, и както се случва, да се изнасят извън България, отколкото да се борят и да променят нещата на място.
- От една страна аз не мога да се сърдят на младите, които си вземат куфарите и заминават, защото всеки има един живот и има право да го изживее както намери за добре. От друга страна си давам сметка, че вината е наша, на по-възрастните, че не сме създали условия да искат да останат тук. Липсата на перспектива убива живеца и на млади, и на стари.
- Членувал ли си в БКП?
- През 1990 г., когато започна пререгистрацията на БКП напуснах и от това не съм членувал в нито една партия и се надявам докато съм жив да не членувам. Това ме освобождава от „партийната дисциплина“ - в лошия й варинат. Но не значи, че нямам мнение и позиция и не ги крия. Аз съм определено ляво-центристки мислещ човек.
- Питам те, защото имаш достатъчно познати от социалистите в Русе, които разцепването на партията и излизането на АБВ, ги накара да бъдат в една малко неудобна позиция. Как ще коментираш поведението на хора, които определено са имали добри взаимоотношения с лидерите на АБВ, а в момента притеснено в храстите говорят потайно?
- Ще ти отговоря. Учуден съм от такава позиция и поведение. Познавам почти всички в миналото и настоящето, които са имали и имат ръководни функции в БСП. С много, много от тях сме приятели или поне много близки. Знаем се от младежките си години и сме работили заедно. В лични разговори немалко от тях са заявявали симпатия към АБВ, още когато се появи на хоризонта. Някои от тях са ми казвали „Тръгне ли партията – пишете ме и мен!“. И в последствие някакво ошумоляване, притаяване, изчакване… Вероятно рефлекс за самозащита и оцеляване.
- От турско време ли е останало, ген на българина ли е?
- На мен ми се иска да спрем да се оправдаваме с това „турско време“.
- Нали сме оцелели, защото сме били гъвкави, затова говорим?
- Да, но чувството за самосъхранение не бива да се противопоставя на чувството за чест и достойнство, все пак…
- Само че тези думички не са ли архаични вече?
- Дефицитни са!
- Имам предвид, че в съвремието се появи и трети пол. И през призмата на изкуството изглежда запазено това чувство?
- Разликите между изкуството и политиката в контекста на разговора ни са в това, че когато бъде създадена калпава картина или друго поризведение на изкуството, то просто няма публика и никой не го консумира – с това приключват щетите. Докато в политиката ако направиш калпаво „произведение“, чалгаджийски ход или нечистопълно решение, това е нещо с огромни последствия, а и поразиите са големи.
- Има ли още нещо недоизказано, да не е наясно на някого, че политическото напрежение у нас се ражда от притискането от Изток и от Запад във връзка със стратегически интереси?
- Да. Такава ни е историческата съдба.
- Явно има хора, които в подобни ситуации извличат дивиденти, пък ние както винаги сме в губеща позиция…
- Ето ти гатанка! Една Унгария не е по-голяма държава, но се държи определено по-достойно, отстоявайки националните си интереси. Това е нещото, което ме кара да се чувствам обиден и унизен – раболепниченето. Преди избори всички защитават националните ни интереси, а след изборите, бидейки на кормилото, започват оправданията с „така казаха от Брюксел“, „така искат от Вашингтон“, „така ни посъветваха от Москва“… А какво казва България?...
- Не сме ли преди всичко русофили, германофили, американофили, а не сме българи?
- Струва ми се, че трябва да се отучим от етикетите „-фили“ и „-фоби“. Лесно ги лепим. Не бива човек, който се възхищава на изключителните образци на руската култура от преди 200, 100 или 20 години да бъде етикетиран като русофил. А друг негодуващ срещу репресиите – като русофоб. Същото се отнася и за Западна Европа.
- Не трябва ли вече да спре с изнудването на българите да избират между тяхната емоция и рационалното, между Изтока и Запада? Защото малко или много връзката ни с Русия, доколко е измислена, доколко е насаждана, я има.
- Това са факти, с които не можем да не се съобразяваме. Можем ли да упрекваме Алжир и алжирците, че са франкофони – исторически така са поставени нещата. Каквото и да си приказваме не можем да избягаме от това, а и защо да бягаме. Имали сме и имаме многовековни връзкии с Русия, и с други славянски народи, и това не е повод за комплекс.
- Не е ли време отношенията ни с Русия да бъдат открити. Ние виждаме, че голяма част от договорките, които се правят са на тъмно, и цената на които не е ясно каква е?
- Това е безспорно! Не може България, която е 7 милиона да е във всичко равнопоставена с Русия. В отношенията ни трябва да има коректност, зачитане на интереса на всяка от двете страни, почтенност (оксиморон в политиката) и най-важното всичко да става открито, публично и ясно. Не да научаваме след 30 или 50 години, че някой някъде е подписал нещо тайно.
- Като русенец и като човек на изкуството и като обществено ангажирана личност, темата за Русе и Дунава която 20 г. се дъвчи, къде стои при теб, докато всички се упражняват в политика върху нея?
- Всички се упражняваме на тази тема и тя си остава неразработена. Ако тръгнеш от извора на Дунав, от Шварцвалд и стигнеш до тук, няма да видиш град с мащабите на Русе, който така обидно да е обърнал гръб на реката.
- Но и ти беше част от кметския екип и тази тема съществуваше и по ваше време...
- Да, докоснах се до този проблем, защото той не бе пряко в ресора. Кметът и екипът срещаха съпротива или поне неразбиране по темата от София. Безкрайни дебати и спорове за собствеността на крайбрежната ивица. Кметът получаваше критика, че този район е занемарен и предупреждения, че общински средства не могат да се харчат. Така се търкаляха и търкалят мандат след мандат.
- Като законотворец в кои области освен изкуство и култура смяташ че можеш да си полезен. И какво е нужно и трябва да се направи?
- Затова искам да започна активни срещи с хората от региона, защото в сферата на изкуствата и културата зная какво е нужно и какво би било добро за града. Знам също, че човешкият бит не е едноцветен, а цяла палитра, тоест човешкият бит не е само култура и изкуства и затова искам да чуя гласът на русенци – техните тревоги, техните желания, техните надежди.
- В Русе като че ли нещата все по-рядко се случват както трябва. Нещо спънато има, и то не от една политическа сила, да кажем…
- За мен една от причините нещата да не се случват у нас е, че политическата класа, доколкото я има въобще, няма хоризонт. При това текучество на управленци и при редуващите се сини, червени и други метли, всеки идва на власт, че това е временно и за година, две или най-много четири, трябва да осребри каквото може. Хората избират някого с надежда, после следва разочарование, после даряват друг с доверие, следва ново разочарование и пак същата грешка.
Това е като на Кооперативния пазар – тази година има много чесън, догодина никой не сади чесън. Но на следващата година чесънът липсва и всички тръгват отново да го садят. Нужно е да се сдобием с политическо мислене Сещам се и за партиите-еднодневки. Като виненки са. Или за политическото инженерство – ами това е поминък за много хора.
- Сещам се за НДСВ какво чудо беше , каква лавина и сега вече Соломон Паси, последния мохикан напуснал.
- Да. Чух, че Паси напуснал партията и призовал тя да се разпусне. Като си спомня каква еуфория беше. Как царят ще ни оправи. Той наистина ни оправи и си замина. След това ще дойде Бойко. И той ще ни оправи. И Бареков..
- Българинът иска да бъде командван…
- Това, като че ли в повечето славянски народи го има – бащицата да мисли вместо нас.
- Тогава трябва ли да сме ЗА президентска република?
- Това е различно. Имаме не един успешен пример на президентски републики. Президентът е човек с много пълномощия, но има механизми за контрол и ограничаване. Те не са като на султана на Бруней. И точно там е мястото на гражданското общество. Президентът не е пълновластен господар на държавата. И ако президентската държава се случи, управлението й няма да е така хаотично, институциите ще си говорят, вместо да се ритат под масата. Администрациите ще работят вместо да треперят за следващата метла…
- Кое ще бъде твоето „А“ евентуално в парламента като народен избраник.
- Въпросът ти определено е предизвикателен, защото, за да напиша своето „А“, а после „Б“, първо трябва да начертая редовете, по които да пиша. Не съм от хората, които се гмурват в политиката със самочувствието, че разбират от всичко.
- Би ли нарисувал картини началото, и края на изборния процес, как биха изглеждали?
- Творчеството е много личен процес….
- Но не си от тези, които не са разбрани от съвременниците си. Има твои колеги, които казват, че следващите поколения ще ги разберат…
- На това му казвам обезобразително изкуство… да, бих направил една картина в началото и една в края на мандата, колкото и да продължи той. По този повод ще ти разкажа една случка с небезизвестния български гений Чудомир. Малцина знаят, че е завършил Художествената академия и беше великолепен художник. В предсмъртните си дни в болницата, твоя колежка прави интервю с него и го пита: Как би нарисувал българина като обобщен образ? В отговор Чудомир е казал: Бих го нарисувал клекнал до плета с изути потури, с чикийката си подостря една клечка, с която да си остърже гащите и бистри политиката с комшията от другата страна на плета.
Не ми се иска така българинът в 21 век да е такъв обобщен образ.
- Надявам се да опиташ и да покажеш през светогледа си съвременния българин, дай Боже и русенеца, познавайки табиетите му, привичките му
- Ще отговоря така: Поемам ангажимент да опитам! Какъв ще бъде резултатът не мога да кажа. Поемам ангажимент да работя за града си, чрез АБВ. Не мога да прогнозирам, но вярвам, че резултатът ще бъде добър.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай