Къци Вапцаров някак неусетно чукна 50, като запази най-ценното - детското в себе си и любовта към малките. Преживя унизителни моменти във “Вип Брадър”, но излезе елегантно от тях със силата на великодушието и автоиронията си. След осемгодишно “изгнание” един от най-големите ни шоумени се завръща на бял кон на екран с легендата “Риск печели, риск губи”, първата в нашия ефир всекидневна тв игра.
Кръстю Георгиев Вапцаров е роден на 25 юли 1963 г. в Русе. Завършва кукловодство, а през 2008 г. – филмова режисура в НАТФИЗ. През 1991 г. става водещ, а по-късно продуцира едно от най-успешните детски тв предавания “Кой е по-по-най”. През 1993 г. става водещ на Супершоу “Невада“ по БНТ, което е летящ старт в тв кариерата му. От 1995 г. до 2005 г. прави „Риск печели, риск губи”, което отбелязва второ раждане тази година. Продуцира и тв предаванията “Горчиво” и “Любовни игри”.
Като режисьор филмът му „Добре дошли на Земята“ е номиниран на 12-ия София Филм Фест, както и на няколко други фестивала, и печели първа награда на „Philadelphia Independent Film Festival“. Автор е на книги.
-Господин Вапцаров, след 8 години вашата тв игра “Риск печели, риск губи” се връща на екран. Как го приемате - като възнаграждение за търпението си, като късмет или като неизбежна закономерност?
-Може и така да се каже, нямам представа. Аз се бях разделил с това предаване, не съм имал амбиции да го възстановявам, защото по мое скромно мнение телевизионният пазар е разпределен между няколко фирми и няма как да се вклиниш там. В случая предложението дойде спонтанно от страна на Бареков, за което съм му благодарен и приех идеята. Аз харесвам концепцията на “Риск печели…”, обичам си го като предаване, с него сме преживели страшно много, донесли сме радост на страшно много хора, история сме. Почти няма българско семейство, което по един или друг начин да не се е докосвало до “Риск печели…”.
-С какво ще е по-различно предаването през есента?
-Това, което със сигурност искат от ТВ 7, е да направим картинката по-светла и весела. Надявам се да има вече и осигурени награди, за да започнем игри с публиката и момичетата на късмета. Ако аз мога да си пожелая нещо, то е само по-добър часови пояс.
-Как живяхте, докато бяхте “в изгнание”, извън ефира? Имаше ли тежки моменти на обезверяване, депресия, носталгия по сцената?
-Не. При мен няма такива чувства. Аз съм човек, който прави по няколко неща едновременно, и ако отпадне едно от тях, системата ми автоматически се фокусира в другите две, или намира нещо ново. Човек трябва да е като водата, тя винаги намира откъде да премине. Ако ти препречат пътя отляво, правиш завой, завихряш се и минаваш отдясно (Смее се). Водата е най-мекото, но и най-пробивното нещо.
-Освен продуцирането на “Кой е по-по-най”, с какво още се занимавахте, преди отново да поемете “Риск печели…”?
-Аз съм на периоди, по различно време горя на различни вълни. Когато спряха “Риска”, започнах да уча кинорежисура и продуцирах “Горчиво” с водещ Геро и “Любовни игри” с Лина Златева. С годините обаче най-много са ме влечали нещата, свързани с деца. Завършил съм кукловодство, играл съм пред деца, имам детско шоу и накрая сбъднах една голяма своя мечта, да направя детска градина за артистични деца Последното хич не е лесно, много е отговорно, изисква невероятна енергия и любов към децата и мисля, че се справяме.
-“Кой е по-по-най” се задържа цели 22 години в ефира и основната заслуга е ваша. Какво по-специално трябва да притежава човек, за да прави “детска тв градина за талантливи деца”?
-Стартирах “Кой е по-по-най” през 1991-ва в клуб “Анжел”, срещу парламента. Тогава го правех всяка събота и неделя от 11 часа, с приказки, клоунади и, разбира се, изяви на малките деца. Една от настолните ми книги като студент бе “От 2 до 5” на Корней Чуковски и за мен тази възраст е най-творческата. Тогава децата откриват света, не са влезли още в догмите, порядъка и скуката на живота на възрастните и си позволяват да бъдат творци. Вторият ми син…. като погледна караваната ни за първи път, я посочи възторжено с пръст и каза: “Ганда!” Децата от 2 до 5 творят, те откриват света, измислят езика, свободни души са. И това чувство за свобода и естественост им придава невероятна сладост. Да показваме тези детски души е огромната радост, с която правим “Кой е по-по-най”. Няма по-големи сладури и красавци от тях. Пораснем ли хората, ставаме тухли четворки. Влизаме в границите и не смеем да стъпим встрани. А и обществото не ни го позволява. Ако някой направи нещо “неестествено”, е бичуван по най-злобния начин.
-С ръка на сърцето, не се ли захванахте с това детско предаване заради липси в детството ви? Като дете в Русе сте обичал да пеете, да свирите на китара и малко на акордеон, мечтаел сте за пиано, пишел сте стихове...
-Моята душа е артистична. Така съм се родил. Когато бях малък и влизах в автобус, отивах при шофьора, знаех, че там има микрофон, исках си го, и започвах да пея на пътниците, а те умираха от смях. А вече като ученик в математическата гимназия, актьорите от русенския театър ме викаха на халтури с тях, защото пеех на китарата песни на Висоцки. Не съм имал липси в детството си. Наиграл съм се. Едни хора може да правят нещата за да запълнят празнина, но други го правят, защото имат призвание.
-Затова пък вашият най-голям син Асен заминава за “Бъркли” да учи джаз, най-малкият Йоан е приет в музикално училище, Алек пък искал да става водещ като вас… Усещате ли го като компенсация за нещата, които вие нямахте възможност да направите като дете?
-Възможно е. Аз не съм музикант и ще се радвам поне едно от моите деца да стане такъв. Със сигурност и тримата ги виждам с артистични професии, което ме радва. Ясно е, че животът на артиста е трънлив, но душата му празнува. Душата е най-ценното, което имаме, и трябва да се грижим за нея, да я облагородяваме. А изкуството прави това най-добре.
-Казвате, че цените у хората добротата, чистото сърце, любовта към творчеството, всеотдайността, оригиналността, добрите намерения. Какво не бихте искали да преживеят децата ви? От какво ги предпазвате и кое е най-важно в развитието им?
-Искам да преживеят празник на душите си. Най-важното в живота им е да се докоснат до нещата, които да разпалват душите им, като любовта, изкуството, празника. Помня като дете как съм плакал, когато свърши книгата, която чета, сякаш нещо се къса в душата ми. Тази любов към книгата ще се радвам да изпитат. Бих искал да ги предпазя от разочарования, но Господ си знае работата, проблемите пък учат и укрепват човека.
-Доста години сте с една и съща жена Меги. Как се запазва връзка между един толкова артистичен мъж и жена, която се занимава с по-прозаични неща?
-Заедно сме от 20 години. Няма формула. Важно е двама души да имат да свършат нещо общо заедно. Това ги крепи. Децата, общата работа, интересът един към друг. Меги е много артистична душа, нищо че тя пуска пералнята в къщи, на един акъл сме и се допълваме. Тя е книжният плъх в къщи, човекът, който повече чете, интересува се от фактите. Аз съм творецът и стратегът. Обичам да философствам и да мечтая. А и поправям печката (Смее се).
-Като говорим за търпение, правите впечатление на много смирен и търпелив човек, някак философски и с лекота приемате нападките, обидите – както беше в къщата на “Вип Брадър”. Много сила ли се изисква, за да надмогнеш тщеславието и егоцентризма си?
-Това е на-трудното. Да преодолееш тъпото его. Хората се “газираме”, защото смятаме, че е застрашено егото ни, че някой иска да ни обиди, да ни посегне и да свали реномето и достойнството ни. Малко хора могат да проумеят, че в обидата си никой не визира нас, както казва Дон Мигел в “Четирите споразумения”. С изказа си към нас човек демонстрира и показва единствено и само своята природа, възпитание и култура. Ако някой ти каже: “Кво искаш бе, тъпак, сега ще дойда да ти строша носа”, той не иска да ни обиди, той само показва какъв мъж е, колко добре може да се бие. Той не иска да ни напсува, той иска да се покаже.
-На 25 юли навършихте 50, а в страницата си във Фейсбук сте написали: “Навлизаме в петдесетте… животът започва като комедия, а завършва като трагедия…. А аз съм по средата и не знам да се смея ли, или да плача… какво ли още има да се случи в тази трагикомедия”. Усетихте ли някаква промяна – във физиологичен и чисто психологически план?
-Усетих че преминавам средата, че повечето е минало, по-малко остава. Че нещата за вършене са все по-малко и трябва все по-внимателно да подбирам това, което имам да свърша. Да се изчистя от всичко излишно в живота си. От всички хора и неща, от които няма смисъл. Искам все по-малко, но по-качествено. Неща, които да не ме изхабяват и занимават с глупости.
-“Нещата при нас са вече 50/50 ... Благодаря на всички за пожеланията... Няма да ви забравя до стогодишнината, след която съм сигурен, че нещата няма да вървят така гладко и ще се наложи някакъв вид здравословен начин на живот”, шегувате се още по този повод. Как отпразнувахте юбилея си?
-Сравнително скромно, с 50 приятели. С торта за 50 човека, на която пишеше “Фифти-фифти”.
-Вие винаги кипите от идеи. Какво ви се прави още, освен тв предавания? Каква е съдбата на сериала ви “Семейство Сапунови”?
-Нямам сили да се боря с вятърни мелници. Предлагах комедийния си сериал на всички телевизии, в периода 97-ма – 2000-та. Вложих цялото си сърце и душа да ги убедя, че ще стане супер смешно, бях заснел 3 серии. Не стана. Казах ви в началото, българските телевизии си работят с избрани хора, по изпитана рецепта. Случайностите и изключенията са рядкост.
-Малко хора знаят, че в началото на 90-те по времето на "Ку-ку" сте бил част от кукленото шоу "Пипе", а един ваш безобиден скеч с куклите на Желю Желев и Тодор Живков създава много проблеми на предаването…
-Скечът беше весела смешка как куклата на Тодор Живков води като кукловод куклата на Желю Желев. На другия ден спряха предаването. Поне стана ясно за каква демокрация и свобода на словото е ставало дума тогава. То и сега е така. Нищо не се е променило, а не съм сигурен, че ще се промени.
-Днес какво си спомняте от легендарните години на водещ на супершоу “Невада”?
-Малко помня. Беше тотален фурор. Като ходех по Витошка, зад себе си чувах като полъх: “Къци Вапцаров”, “Къци Вапцаров”… Иначе нищо особено. Бяхме събитие, давах много интервюта, скука (Смее се). Творчеството е това, което може да ме развълнува. Да снимам сериал, или филм.
-Написахте няколко книги – по две части от “Секс за душата” и „Енциклопедия на редките случаи. Върху какво работите сега?
-Сега не пиша, сега чета, мисля, подреждам нещата в главата си. Изчиствам съзнанието си от излишното. Чакам импулс. Аз съм импулсивен човек, ако нещо започне да ме бута отвътре, тогава го правя. Чакам енергията да започне да излиза и просто я следвам с цялата си душа. Мога да не спя с дни и да пиша, ако това ме е завладяло. Проблемът е, че хората по-малко четат, повече пият кафе. А не ми се отваря кафене, твърде скучно за мен занимание е. В момента най-силно ме вълнуват педагогиката и възпитанието, детската градина.
-Имате много интересни възгледи за живота. Ако трябва да цитирам ваше заглавие, кой е вашият “секс за душата”?
-Импровизацията, свободата, спонтанността. Много е трудно човек да е свободен днес… това го има предимно във фейсбук. Там често се забавлявам с приятели и се попикаваме от смях. Същото е и когато стане нещо смешно с децата вкъщи, в шоуто, или в детската градина.
-Къде и как прекарвате ваканцията?
-Със семейството. Това са най-големите ми приятели.
-Живеете в къща, отглеждате три деца, 2 кучета, 2 пеещи гугутки и хамстер. Обичате ли да се занимавате с градината, с двора?
- Днес си мислех колко животни са минали през дома ни. Имал съм костенурка, жаба, гущер, таралеж, зайче, котки, кучета, сега имаме хамстер. Невероятен сладур е, умира за тученица, като му дадем и си я напъхва цялата в бузата, чак стърчи отзад. Обичам да се грижа за градината си. Растенията имат нужда от нашите грижи и ни се отплащат с вкусни плодове. Удоволствието да хапнеш нещо, което ти самият си отгледал с любов, е голямо.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай