"Има консенсус да бъдем несвободни. По всичко личи, че свободата е на последно място в йерархията на ценностите и вече сме я прежалили. Мярката за индивидуален успех не е свободата, а богатството и властта. Мярката за успеха на управлението не е колко свободна среда осигурява за инициативните и предприемчивите, а колко километра магистрали са построени. Безпомощно да постигне морална саморегулация, обществото се обедини около тезата, че единственият начин да бъде въведен някакъв порядък е репресивният – властта трябва да те следи и да те контролира. Маса народ, вкл. и образовани хора, живели в чужбина, се изредиха да ме убеждават, че само полицейско управление ще ни оправи. Окей, получихме си каквото искахме. Сами си произнесохме присъдата, сега ще си я излежаваме". Това казва в интервю за в. "Труд" социалният антрополог Харалан Александров.
– Как се чувствате днес в държава, в която най-важните събития са поредната доза подслушани разговори на властта, г-н Александров? На какво ви прилича днес България?
– Усещането ми за българското общество днес е като за занемарен аквариум, силно замърсен и зле оросяван с кислород. За обществото кислородът, който го държи живо, е свободата на мисълта и етичният дебат. В нашия аквариум рибките са недохранени, болни, опърпани и все по-вяли, на дъното се търкалят доста поизгнили трупове. Пълзят слузести охлюви, по-тлъстите риби ядат по-малките и се канибализират помежду си.
– Песимистично и доста мрачно сравнение.
– Всъщност не се е случило нищо драматично. Просто продължаваме да живеем в агонията на една патриархална култура, която е несъвместима с модерния глобализиран свят. В нея базисните ценности на съвременния човек, свободата, активността и предприемчивостта, не са на почит. Ние регулираме отношенията си според патриархалната етика на клановите лоялности и се опитваме да управляваме държавата със селски мурафети, при което е важно кой на кого е човек, приятел, роднина. Или с кого рита топка. Резултатите са налице.
– Едва ли хората искат да живеят непрекъснато в ченгеджийница?
– Напротив. Общество, в което хората избират да са жертви, приемат да бъдат подслушвани и контролирани, е абсолютно нормално да прилича на ченгеджийница. През последните седмици чухме как десетки публични фигури, сред които министри, заявиха верноподанически готовността си да бъдат подслушвани. Нямало нищо лошо в подслушването, ако си невинен! След като хората с почти сексуална наслада се отдават на нахлуването на властта в личния им живот, какво друго да очакваме освен полицейщина? Ситуацията е трагикомична, защото поради липса на административен капацитет никой не е в състояние да контролира контролиращите. Няма правила, не е ясно кой дърпа конците, кой кого подслушва и защо. Ние живеем в пародия на полицейска държава.
– Обществото няма ли днес консенсус за нещо?
– Има консенсус да бъдем несвободни. По всичко личи, че свободата е на последно място в йерархията на ценностите и вече сме я прежалили. Мярката за индивидуален успех не е свободата, а богатството и властта. Мярката за успеха на управлението не е колко свободна среда осигурява за инициативните и предприемчивите, а колко километра магистрали са построени. Безпомощно да постигне морална саморегулация, обществото се обедини около тезата, че единственият начин да бъде въведен някакъв порядък е репресивният – властта трябва да те следи и да те контролира. Маса народ, вкл. и образовани хора, живели в чужбина, се изредиха да ме убеждават, че само полицейско управление ще ни оправи. Окей, получихме си каквото искахме. Сами си произнесохме присъдата, сега ще си я излежаваме.
– Докога Държавна сигурност ще бъде виновна за всичко? Уж от 1990 г. не съществува, а още се размахва като плашило от политиците?
– Държавна сигурност е овеществен колективен мит, който имаме нужда да поддържаме, за да можем да продължим да живеем в спарения уют на зависимостта, неистината и несвободата. Призракът на ДС ще се разсее в момента, в който спрем да го подхранваме в мрачните си конспиративни фантазии, в който изберем да живеем като свободни и порядъчни хора. Ние обаче не искаме. ДС е идеалното алиби за нашата колективна безотговорност и морален мързел.
– В Брюксел хиляди младежи демонстрираха – причината е, че политиците от 200 дни не могат да се разберат и Белгия няма правителство. Може ли у нас да се случи такава гражданска проява?
– Това се случва там, защото в Белгия правителството означава подреденост, нормалност и предсказуемост. В България властта означава хаос и злоупотреба, в най-добрия случай – забавление. Трябва да се признае, че това управление е едно от най-забавните, а премиерът си е направо звезда. Затова народът му гледа сеира, пие си ракийката и си наляга парцалите. Културата на оцеляване ни е научила да имаме минималистични очаквания към властта и към живота изобщо – вземаме, каквото ни се предложи, на най-ниска цена. И, разбира се, ни пробутват брутални ментета, но ние сме им свикнали.
– Вижда ли се спасение отнякъде?
– Единственото ни спасение е либералното образование на следващите поколения. Въпросът е как несвободни и аморални хора могат да научат децата си да бъдат свободни и почтени? Младите поколения живеят в развалините на мрачния затвор, който са обитавали техните родители. При това родителите неспирно оплакват загубата на любимия си затвор и се опитват да го ремонтират с подръчни средства. Моралният пейзаж на българското общество напомня сцена от постапокалиптичен филм – изгубени сред развалините деца слушат рап (или чалга), скупчени около запалена боклукчийска кофа.
– Агресията продължава да е отпечатък на живота ни. Тези дни жестоки двойни убийства в Кърджали, в русенско село и още др. потресоха хората. Какво става?
– Става това, че поради липса на морална среда и добро лидерство, които да удържат и опитомяват агресията, примитивните разрушителни тенденции правят пробиви през най-уязвимите и най-девиантните членове на общността. Поставени са на изпитание и минималните стандарти за порядъчност. Най-видно е това по върховете, където всичко е възможно и допустимо. Сега там се колят със СРС-та. Същото се случва и на най-ниските нива, където поради мизерията конфликтите се разрешават с подръчни средства. Тъй като не разполагат със СРС-та, хората на село се колят с брадви и ножове. В морално отношение няма голяма разлика, въпрос на технически средства. Оскотяването и освирепяването са повсеместни, демонът на себеунищожението е скъсал синджира и вилнее по света.
– Обществото ни не иска ли да направи избор как да живее?
– По-лошо е. Ние въобще не сме стигнали до ситуация на избор. Всичките тези години сме се лъгали, че правим избор. Изборът е направен от предишните поколения в условия на тоталитарна репресия. Това е изборът на оцеляването – важното е да оцелееш тук и сега, на всяка цена, независимо какво се налага да пожертваш – свобода, съвест, достойнство, бъдещето на децата си. Именно този избор прозира ясно от социалния свят, който постоянно възпроизвеждаме в десетилетията на прехода – свят на насилници и жертви, на грабители и ограбени, на подслушващи и подслушвани, на полицаи и престъпници. Ние още живеем в този робски, кошмарен свят, не сме избрали да го напуснем.
– Няма ли добро лидерство в България?
– Доброто лидерство е умението да партнираш на хората, като изтанцуваш с тях танца на развитието и промяната. Ролята на лидера е да води в този танц, да задава ритъма и посоката, като се старае да не настъпва партньора си. Никой в България обаче не умее да танцува този танц. Хората, завзели лидерски позиции, или се големеят и не искат да играят с народа, или друсат само чалга – танца на упадъка. Безспорно към момента най-ловкият политически танцьор е премиерът Борисов, той поне е артистичен и не се гнуси да се отърка в обикновените хора. Проблемът при него е, че не може да смени музиката, оставя се да го води обичайният ориенталски ритъм.
– Във вашето описание политическият живот напомня ту кошмар, ту комикс.
– Не само политическият, целият обществен живот сякаш се развива в комикс, и то нарисуван от художник с размътен ум, затова е едновременно смешен и страшен. В този комикс не само главните персонажи са карикатурни, цялата реалност е някак нелепа, уродливо изкривена и усукана.
– На кои комиксови герои ви приличат главните герои в политиката днес?
– На анимационните персонажи Том и Джери, но доста по-зловещи. Сюжетът е прост, като за деца – котката гони мишката да я набие, тя се изплъзва, идва кучето и набива котката, която бие мишката. Тъжно е, че нашата застаряваща инфантилна публика наблюдава този сюжет от 20 години с нестихващ възторг. И за разлика от анимационните герои, които са безсмъртни, жертвите в нашия комикс умират окончателно.
– Като герой в политическия комикс често се появява и посланикът на САЩ Джеймс Уорлик. Неговата роля каква е?
– Опитва се да играе голямото добро куче, което закриля бедното мишле. На него му е лесно, защото е герой от друг филм и винаги може да си тръгне. Това поставя въпроса за морала на външните актьори, които чудесно се забавляват на наш гръб. Но е важно да си даваме сметка, че абсурдният сценарий на нашия живот не е написан от дългата ръка на Вашингтон, Кремъл или някаква всемирна конспирация – всички ние, с житейските избори, които правим или не правим, ежедневно дорисуваме страниците на страшния и смешен комикс, наречен български преход.
.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай