Днес е : Петък, 29 Май 2020

Д-р Николай Михайлов: Обществата няма да се отварят, а ще се затварят

Публикация 29 Apr, 2020 / akcent.bg

Д-р Николай Михайлов, психиатър:
   -    Погледнато на едро/глобално, ще бъде ли друг светът след Ковид-19 или постепенно ще възстанови предишния си облик?

    Няма никакво съмнение: широките народни маси чакат изтерзани часа на своето "помилване", за да нахлуят обратно в привичния свят - в територията на навика, все едно, че нищо не се е случило. На политиците принадлежи съмнителната привилегия да управляват тяхното разочарование, разпада на техните илюзии. Това "нещо", наречено пандемия, няма да отмине лесно, болестта ще е, по всичко личи - протяжна, ще се движи на тласъци, "сезонно".

   Моделът на медицинските власти за справяне с инфекцията, чрез карантиниране и социална изолация, надделя повсеместно. Голяма част от хората решиха да спасяват живот, без допълнителни съображения, какво ще им коства и какво ще последва. Държавата, това "най-хладнокръвно, от всички чудовища", което мисли "на едро" се подчини на логика, която не му е присъща и която упражнява само реторически, когато се наложи. Солидарната мисия беше: "спасете живот". Това благородно "безразсъдство" подчини всички засегнати държави по света, с изключение на Швеция и Беларус, които избраха нюансирано циничния модел на "благоразумния" компромис. Старостта умира, икономиката е вечна. Ако икономиката умре, ще умрат всички. Стоковата борса е храм, бизнесмените - клир. Това "безупречно" разсъждение е афоризъм на икономизма, на господстващата идеология на "праведното статукво" и потребителския императив. Толкова по-приятно изненадващо на този идеологически фон, се оказа безразсъдството да се постъпи "сантиментално", а не "реално", въпреки всички предвидими щети "за икономиката". Причините на този избор? Може би прекомерен страх от смъртта, може би нещо друго - още по-дълбоко...

   Модерният човек е безбожен и танатофобен. Смъртта отнема всичко. Този живот е по идея рационално осъществима потребителска "вечност", единствената вечност "на разположение". Щастието е пълнота на жизненото потребление. Културата е рафинирана консумация на идеални стойности. Желанието е свято. Медицината гарантира генералното условие на тази, разгадана нарцистична програма - да отложи смъртта, да я "укроти", да я опакова в кич. Безобразието се нарича смърт. Тоталната мобилизация да се убие вируса цели да защити живота. Патосът е панически и квазирелигиозен. Секуларизираният човек не може да умре, не знае "как и защо".
Но най-дълбоката причина е вероятно скрита в доловимото ехо на християнската истина, в следите на евангелската памет. Нещо от категорията "ближен" оцелява, въпреки старанията на няколко века "просвещение", въпреки догматизирания атеизъм на Новите времена.

   Трудно превръщаме стария човек в изкупителна жертва, стараем се, но не успяваме. Реванш на "светът от вчера"...
 

   -   Можете ли да предвидите конкретни (политически, социални, икономически, културни, комуникационни...) промени в глобален и национален план? Пък и личен.
    Не мога да предвидя, но се изкушавам да предположа.
  Никой не може да предвиди размера на пораженията, доколкото не познава докрай естеството на причинителя и капацитета на институциите, на които се разчита. Това, което стана ясно дотук, не обнадеждава. ЕС се провали зрелищно в първия етап на кризата, "федералистите" от ЕК не взеха изпита по европейска солидарност. Тръмп и Чехия пожелаха маските и вентилаторите на "ближния", проявиха се като мародери. На Италия не беше предоставена помощ в критичния момент на нейното национално изпитание. Това няма да се забрави. Ще бъдат търсени финансови "компенсации" за причинените "разочарования". Ще спорят за пари и няма да си вярват. Високата реторика на "лидерите" е обезценена напълно. Може би, един път завинаги...

   Съществува надежда, че оттук нататък ще бъде трудно, но поносимо. С някои съкращения на потребителската кошница и разреждане на "карнавалите". Но кой може да гарантира такова благоприятно протичане?
   Едно е сигурно: глобалната утопия на отворените общества, съставени от денационализирани индивиди, свободни от всички расови, класови, национални и полови определения, ще загуби престиж, за добро или за лошо. Нейната валидност ще се премести в сферата на либералния блян, където й е мястото, строго погледнато. Обществата няма да се отварят, а ще се затварят. Хората се разотиват по "родните места". Ще потърсят сигурност в обратната илюзия на националния интерес и твърдите национални граници.

   Кризата, поне първоначално, ще предизвика страх от "откритите пространства", от непроследимия поток на "хора, стоки и капитали". Пазарът ще се свие и ще "загрубее". Ще набират престиж "социалистическите решения", паралелно с капиталистическите акции, мислени и практикувани "паравоенно", в термините на удар, плячка, война и "погребение" (в масов гроб, реален или символичен). Кампаниите за анексия и преразпределение на територии (след "мор") ще бъдат описвани по стар навик като хуманитарни интервенции и "сдържане". Ще набира популярност идеята за автархия, за самозадоволяване, в режим на общонационална "пестеливост" и строга дисциплина. Тези процеси ще бъдат интерпретирани като националистически регрес и авторитарен уклон - и накрая - като опасна игра с категорията "почва" (фашисткото изкушение). Идеята за солидарно справяне с глобалните предизвикателства при посредничеството на международни институции ще живее единствено в реториката на прекраснодушни бюрократи и заклети демагози - "реалистите" ще чупят кости в "честно" капиталистическо съревнование. Америка ще преследва Китай, кандидатът за хегемон и "резервоар на прилепите", с всички недопустими средства, на които арогантния "гений" на Тръмп е без съмнение напълно способен. Китай ще е този Картаген, който Рим ще разрушава, после ще дойде редът на Русия. Едновременно е непрактично...
 

  - Каква е метафората на болестта Ковид-19 и трябва ли да се търсят в нея морални поуки за човечеството?
Човечеството е непоправимо по своя воля и със собствени средства. Да оставим Бог да реши въпроса за човешкото спасение. Държавите не се каят, техните лидери са "обсебени", трагикомедията е нашия жанр, сълзите и смехът - последователно и едновременно. Който мисли другояче, е безкрупулен оптимист, неспособен да забележи, че всички големи катастрофи (политически и технологически) са производство на "обнадеждени" хора, на т.нар. идеалисти. На влюбените в "бъдещето", адепти на прогресистката ерес. Песимистите са реалисти, предпочитат конкретното. Нямат очаквания и нямат разочарования. Позиция, несъвместима с амбицията...

   Няма по-красива гледка от развеселения "песимист", който вярва, и от ведрия познавач на историческите уроци. Вера Мутафчиева разказваше за някой си старшина, който сутрин рано в зимен ден обичал да се провиква фронтално срещу строената рота: "Гледай бодро вашта м...ма". Чудя се, дали Борисов (Бойко) да не опита същото? Може би от магистрала? Пред камината? Под портрета на Брандо?...

   Казано е: с "песимизъм", преизпълнен с надежда и хумор няма да сбъркаш и няма да доскучаеш...

 

Коментари

Реклама

Реклама