Председателят на Върховния касационен съд държа реч на форума "Независим съд - свободна държава! За правото и справедливостта", организиран от инициативата "Правосъдие за всеки" и гражданското сдружение БОЕЦ по повод 140 години от приемането на Търновската конституция.
Уважаеми дами и господа,
Обикновено историческите чествания често са били обличани в клишета и красиви думи за случвалото се и за личностите, които са го създали. В този смисъл тържествата по случай 140 години от приемането на Търновската конституция не са изключение. Съвсем естествено е тези, които днес създават историята ни, да се стремят да открият в огледалото на миналото отговорите си за настоящето. Обичайно историята играе своя социална роля в съвремието ни и затова не случайно новите управленци често обичат да изваждат някои неща от нея, за да мотивират своята политическа теза, а други, които й противоречат, пък директно биват скривани.
Преди 140 години Търновската конституция се ражда като един от най-модерните основни закони в Европа, а ключовата дума в нейната концепция е думичката "свобода". Защо тогава на една България със своята изключително демократична за онова време конституция малко по-късно ще й се наложи да преживее множество нейни нарушения и няколко тежки държавни преврата?!
В "Борбата за право" на Рудолф фон Йеринг, блестящо преведена от Кристиан Таков, можем да открием един напълно адекватен отговор на този въпрос: "Безусилно полученото право е като децата, донесени от щъркела -
което щъркелът е донесъл, може да се отнесе от лисицата или от лешояда.
Майката обаче, която е родила дете, не дава да й го отнемат. Така и народ, който е трябвало да отвоюва права и институции с кървав труд, не ще позволи да му ги похитят. Затова може да се твърди: енергията и любовта, които един народ питае към правото си и с които го защитава, зависят от усилието и напрежението, което то му е струвало. Не простият обичай, а жертвата е, която кове най-здравата свръзка между народа и правото му. Бог, който народ обича, не му подарява нужното, нито облекчава труда да го добие, а му го утежнява. Затова не се колебая да кажа: борбата, която правото изисква, за да се роди, е не проклятие, а благодат."
Преди 140 години нито турските завоеватели, нито руските "освободители" са имали такъв основен закон. Защото Търновската конституция е заимствана от белгийската и в онзи исторически момент символизира ценностното и културно присъединяване към Европа, каквото е днес членството ни в ЕС.
Забележителни са приликите между историческите моменти, в които се случват приемането на Търновската конституция и приемането ни в ЕС.
В единия случай става дума за постосвобожденска България, която благодарение на чуждата помощ е свалила хомота на османското владичество и започва изграждането на основите на държавата. В съвременния вариант отново става дума за изграждане, този път на основите на демокрацията, но
случилото се за съжаление отново не е достижение на българските граждани,
а е следствие на падането на Берлинската стена на 9.11.1989 г.
Повдигането на желязната завеса откри пътя към демокрация за страните от Централна и Източна Европа, сред които бе и нашата страна. Обикновено уроците на историята се повтарят поне дотогава, докато не се извадят поуките от нея. Животът на Търновската конституция в изминалите 140 години преминава през редица политически сътресения и изпитания - неведнъж суспендирана, забранявана, променяна и заличавана - защото така се случва винаги, когато правата и свободата са донесени от щъркела, а не заслужено изстрадани и осъзнати. Даровете на щъркела рядко се ценят, защото така е устроена човешката природа.
Затова уроците на историята напълно закономерно се повториха и тогава, когато щъркелът донесе на България възможността да се присъедини към ЕС. Да се очаква, че страната ни автоматично ще припознае и реципира изстраданите и исторически заслужени ценности, върху които са изградени старите западни либерални демокрации, беше наивно от страна на европейските ни партньори. В крайна сметка се оказа, че
посткомунистическите държави бяха много по-готови за Европа, отколкото Европа за тях.
Лицемерието в отношенията ни с европейските партньори постепенно създаде условия у нас да се изродят основни принципи, върху които се изгражда демокрацията. Не бих могъл да изкажа по-добре от адв. Валентин Брайков случващото се и затова позволете ми да цитирам казаното от него преди време:"В нивата на българското право навлязоха бесни глигани, които обръщат от корен отдавна посятото. През последните години сме свидетели на невиждан нормативен разврат, който посяга на хилядолетни европейски правни светини. С обратна сила брутално се отнемат права, придобити чрез класически правни институти по действащи закони. Гледката може да се сравни само със спасителните лодки на "Титаник", от които по-силните изритват слаби и безпомощни удавници, за да не се спасят. Режисьорите на този спектакъл чували ли са, че Законът е като библейски Завет/Обещание - една тържествена свещена клетва на държавата към нейния гражданин?
Милеещите чеда на Майка България първо трябва да спрат груповото й изнасилване от глутницата вълци.
Държавата започва и завършва със справедливостта. Да върнем Бога в Храма, да стане справедливостта полярна звезда на българското право и да освети пътя ни за изход от блатото.
Първата крачка е да пожелаем това. Вижте как го е казал Цицерон преди 2000 години: "А видовете несправедливост са два: единия проявяват причиняващите я, а другия - онези, които, макар и да могат, не спасяват пострадалите от нея. Защото... който не защити пострадалия и не се противопостави на неправдата, ако може, е толкова виновен, колкото ако бе изоставил родителите си, приятелите си или отечеството."
Върховенството на закона и разделението на властите у нас, уважаеми дами и господа, са силно компрометирани, а ключови държавни институции са завладени от частни интереси.
Изпратили сме в парламента да ни представляват хора, които дори не искат да имат допир със съседите си и за тази цел си купуват отделен асансьор, макар формално тяхната функция е да бъдат изразители на народната воля, която да въплътяват в правни норми.
Ако кажа, че независимостта на съдебната власт и свободата на медиите у нас са под голям въпрос, ще трябва да добавя още нещо. Мракобесните времена в българското правораздаване тепърва предстоят, защото настоящият главен прокурор Сотир Цацаров вече се е прицелил в креслото на главния инспектор. Благодарение на правомощията, с които разполага тази институция, тя ще се превърне в поредното завоевание на олигархични интереси - така както работеше българската прокуратура през последните седем години. Но затова пък у нас
истинската корупция остава необезпокоявана и всепроникваща.
У нас всички независими от властта са под постоянна атака, списъци на "врагове" и "предатели" висят по вестниците, а ксенофобията и омразата се превърнаха в управленска политика.
За съжаление онзи европейски елит, който направи през 2007 г. политическия компромис с приема на България в ЕС, считаше, че страни като България могат лесно и с помощ отвън да преодолеят тежката наследственост от тоталитарния режим, васален на Съветския съюз и организирано-криминалния преход, и по тази причина не предвидиха реални санкции. Заради политическия компромис обаче, направен с приемането на България и Румъния, за двете страни бе предвиден механизъм за продължаващо наблюдение, в който не съществуват абсолютно никакви санкции.
В момента ставаме свидетели на
изключително ожесточена борба за пълното подчиняване на съда,
защото в системата все още има магистрати, които защитават достойнството и честта на тогата. Липсата на устойчива опозиционна група към настоящия момент в рамките на ВСС всъщност показва, че в кадровия орган този процес върви към приключване.
За съжаление никой не може да каже със сигурност кога загива една демокрация, кога една правова държава деградира и се превръща само в празна опаковка. Няма определена мярка, но събитията в България от последните години ми напомнят историческия контекст, в който се е развил националсоциализмът.Какво може да стори в една такава ситуация председателят на върховната съдебна инстанция? Всичко, което му е останало, е словото. И все пак той не може да остане "аполитичен", тъй като спазването на конституцията се е превърнало в политически въпрос, par excellence.
Това, на което е разчитал нацисткият режим, са лоялни съдии,
които с готовност участват в трансформирането на либералния германски закон в инструмент за потисничество, дискриминация и геноцид. Тази цел е постигната без съществено вмешателство в дейността на съдилищата и без предприемането на дисциплинарни мерки срещу съдиите. Хитлер е ненавиждал съдиите.
Не всички съдии обаче са съучастнически настроени слуги на режима — някои от тях му дават отпор именно в качеството си на съдии. В тази връзка норвежкият колега проф. Петър Гравер разказва историята на Лотар Крайсиг - най-известният германски съдия с опозиционни възгледи от времето на фюрера. От публикуваните едва през 2011 г. биографични бележки на Крайсиг разбираме следното: "През пролетта на 1933 г. си написах оставката. Изброих множество случаи на допуснати от прокурори нарушения на най-елементарни процесуални правила - както чрез действие, така и чрез бездействие. След безсънна нощ осъзнах, че подобна стъпка би била твърде лесна. Тя би означавала противоречията да потънат в забрава и би отворила широко поле за действие на отклонилите се от правилния път."
Същият този съдия при поставянето на портрет на Адолф Хитлер в сградата на съда на 1 май 1933 г. напуска церемонията в съдебната зала в знак на протест. И е изключен от програмата за "продължаващо обучение" за това, че на официално събитие не отправя три пъти на висок глас поздрава "Хайл Хитлер!".
Няколко месеца по-късно съдия Крайсиг купува ферма извън града и подава молба за преместване в съд, който се намира в близост до нея. Министерството се възползва от тази възможност да се отърве от непокорния съдия и удовлетворява молбата му. В началото на 1940 г. Крайсиг разбира, че е в ход преместването и последващото умъртвяване на институционализирани лица с умствени увреждания под негов съдебен надзор. Съдията счита, че това е крещящо нарушение на закона, и пише писмо в този смисъл до председателя на съда. В това свое писмо той
отхвърля максимата, че "законът е това, което служи на народа", и описва доктрината като "всяваща ужас",
тъй като позволява бруталното навлизане - без да съществуват подходящи законови гаранции за защита - първо, на концентрационните лагери, а след това - на институциите за лица с умствени разстройства и психични заболявания в основни сфери в живота на личността и обществото.
Председателят на съда настоява Крайсиг да оттегли писмото, което той отказва да направи. Тогава му е наредено да проведе разговори в министерството на правосъдието. Според заключителните думи на министъра на правосъдието след тази среща "човек, който не може да приеме волята на фюрера като най-висш източник на правото, не може да заема съдийска длъжност". Според проф. Петър Гравер, от една страна, фактът, че по времето на нацисткия режим е имало такива съдии, буди надежда. От друга страна обаче, униние буди обстоятелството, че тези съдии са единици, особено предвид крещящата несправедливост на разбирането на закона и действията, които предприемат нацистите, и тяхната отдалеченост от всяко разумно тълкуване на принципа на демократичната държава в рамките на западната правна традиция.
С примера, с който си послужих, бих искал да провокирам размисъл и най-вече дебат за състоянието на правовата ни държава. В тази връзка бих искал да припомня и експеримента с жабата, която, ако бъде хвърлена в тенджера с гореща вода, веднага изскача, ако може. Но ако бъде поставена в студена вода, която постепенно се затопля, тя си остава спокойна, докато умре. От случващото, което ни заобикаля, едва ли би било преувеличено, ако кажа, че
водата, в която е потопена правовата ни държава, е малко преди точката на кипене.
Бедата е, че затоплянето й се случи с неумелото съдействие на ЕК, докато останалите държави членки стоят встрани и безпомощно наблюдават. Такава за съжаление е съдбата и на други постокомунистически членки като Унгария, Полша, Румъния. Затова предлагам, докато тръпнем в очакваме на поредното неумело съдействие, да си припомним приказката за неволята.
Уважаеми дами и господа, време е да спрем да се препъваме в един и същ камък, който историята мъдро ни препречва. Време е да заслужим свободата си, а не да чакаме отново наготово. Завоевателите на правата и институциите ни вече не са в състояние сами да се спрат, нужна им е помощ. Време е свободата ни да дойде на бял свят по естествен път, а не отново да чакаме щъркела.
Само тогава, когато си заслужим правата, те ще се превърнат за нас в истинска ценност. В тази връзка позволете ми да завърша с един цитат от Кристиан Таков, светла му памет:
"Да не си борец за право, значи да си негов убиец. Защото времето е разделно, границите са ясни и няма спор кои са лошите. Със сигурност измежду тях са безразличните. Оттук нататък има само два пътя - на борбата за право и на предателството към него. Ние не избираме дали да се впуснем в тази борба, избираме само на коя страна ще застанем. Времето решава дали да помни, или да замъти временните ни предателства към нея. Съдбата пък избира колко дълго ще ни позволи да я продължим. Спечелването й е немислимо, но спирането й - позорно."
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай