Днес е : Четвъртък, 26 Ноември 2020

Живеем в крайно безпросветна и невежа общност, неспособна да избере нужните й политически лидери

Публикация 02 Sep, 2016 / Интервю на Юлия Владимирова с Румен Леонидов

   Като поет и журналист, как ще коментирате войните между малки интелектуални кръгове, обагрили българската културна действителност в последните години? За какво става дума – за естетически войни, за политически или социални?

  Няма войни. На литературната нива ситуацията е следната. Има група организирани писачи, съюзени в Съюза на писателите, има друга група неособено осъществени колеги в групата на Независимите, а Сдружението със сетен председател Михаил Неделчев отдавна издъхна – там преди години се бяхме скупчили все новоизлюпени демократи. Напуснах тази дружина много отдавна, още преди да се саморазложи, макар че в интернет се разхожда информация, в която ме причисляват към това умряло тяло. Инак, ако имате предвид словесната схватка със сегашните съдружници на „Литературен вестник” – де да беше естетическо или политическо спречкване…

  Симптом за какво беше това спречкване?

  То бе и остава чисто морален сблъсък – поискахме отново заедно да преосмислим безличното, овехтяло, иначе самодостатъчно вестниче, но нашите бивши колеги дойдоха на срещата ни с каменни физиономии и си доведоха адвокат, без дори да поискат съгласието ни. Съжалявам, че въобще съм познавал тези лица. През всичките години дума не съм хвърлил срещу нулите им, първо, защото са по-млади от мен, и второ, виждах, че остаряха преди мен. И за какво гърчиш преждевременно пенсионирани колеги, творчески инвалиди? Господин Господинов единствен ме радваше, че не само умело се грижи за книгите си, но и сколаса да стане профи писател. Макар че това стана за сметка на дарбата му на лирик ироник – той се преориентира в литературната ситуация и премина на по-доходоносната и по-достъпната за публиката нива на поетичната проза. Останалите са дълбинно неосъществени като автори. И като личности. Да сте чули гласчетата им за нещо, което не е свързано с литературата? Единият тръгна да описва 1968 година, другият със стара дата се захвана да громи комунизма с комунистически шаблони, третият обруга с инфантилна страст Радичков, Христо Фотев, Невена Стефанова, Бог да ги прости, дори ритна без повод и приятеля си Господинов, за четвъртия – не ми се говори… Нито ред не са написали срещу несъвършенствата на западната ни цивилизация, срещу демоните на глобализацията, нито ред срещу имитацията на демокрация у нас, нямат дори позволеното недоволство срещу политиката на Путин. Да не говорим за Черния човек в Белия дом.

  Как си обяснявате това поведение?  

  С липса на характер. Заместен с политическа коректност, каквото и да означава вече това. И още: с вроден и усъвършенстван във времето егоизъм. А някога тези лица се появиха като новия кръг „Мисъл” – и се заснеха като Пенчо Славейков, Яворов, Петко Юрданов Тодоров и д-р Кръстев. Къде са днес? Ако новият Яворов е господин Господинов, блазе ни.

  Защо според вас не успяха?  

  Защото са духовни провинциалисти. В началото обожаваха гуруто си Ани Илков, който също е роден на село, но духът на Илков е вечно реактивен, бунтовен, не жали свои и чужди, непрекъснато се мята в собственото си неспокойствие, и в поезията, и в публицистиката силно люби и мрази. Ани Илков не само е различен университетски преподавател, той е и универсално различна личност… Те обаче овреме се усетиха и от уж бунтари и себеироници, се преквалифицираха в академични даскали, за да има пред кого да се перчат, щото друга обществена аудитория нямат. И няма да имат. Междувременно остаряха отвсякъде, а придойдоха нови дарования, но вместо да им поверят правенето на вестника, те го превърнаха в курник, където могат да се пъчат и кудкудякат, без да покажат, че поне могат да снасят…

   Какъв е вашият извод?       

  Че егоистите са по-жестоки и безмилостни от комунистите, а когато са и яки кариеристи – пази Боже България от подобни винаги удобни теменужки… Когато преди години доброволно се махнахме от „Литературен вестник”, тогава издание на СДС, и ги назначихме за редактори, не подозирахме какви литературни дървояди се крият зад маските им на нахакани младежи, които ще са винаги непримирими спрямо околната действителност. Вярвахме, че след като са толкова млади, не може да са заразени с бацила на соцлицемерието и еснафското приспособление… И ние сме виновни, че се излъгахме. Че съдехме по себе си за тях…

   Можем ли и днес да говорим за „назначени културтрегери”?

  Вижте, буквално назначени на практика няма, защото няма кой да ги назначи – от 25 години ни управляват посредствени човечета, бездуховни, нечетящи, неразбиращи що е това духовност, що е туй изкуство, те са силно ограничени същности, които най-много да се досещат какво е туй култура. И толкоз. На тях дори не им скимва как и с какво могат да съдействат за популяризирането на съвременното ни изкуство, не за да се самоиздържа, а да премине отвъд Дунава…

  Мнозина се възмущават от номенклатурните практики от миналото ни, кълнат се всекидневно в демократическите си ценности, но в същото време са окупирали всички възможни обществени позиции и не допускат други, ако не е част от въпросния кръжец? Писателят Милен Русков го нарича направо „литературна мафия”.

  Милев Русков ги нарече мафия, защото благодарение на единствения „младежки” вестник за литература, тези 50-годишни юноши бледи се настаниха в различни комисии в Министерството на културата, в почти всички национални и регионални журита, фондове и фондации, за там те са търсени и привиквани, защото „други няма”. Това се нарича търговия с влияние. Това си е власт. А научните им титли на доценти и професори ги правят праведни в очите на очарованите чиновници. Същият гений е и проф. Знеполски, току цъфне да журира романи, сякаш е автор на такива, току  професионалният му антикомунизъм стане основен критерий за личната му художественост. Ха-ха!

  В историята познаваме примери, в които интелектуалците играят роля на вдъхновители, идеолози на революции, например Френската нова вълна,‘68, Годар, Трюфо. Защо липсват подобен тип вдъхновители, които не се обръщат нарцистично към себе си и проблемите на елита, а преди всичко към човешкото.

  Защото живеем в глобализма, последният – засега – стадий на империализма. Бунтът на масите е вече литературна история. Кого да поведеш и към какво да ги поведеш? Младите арт лица у нас много скоростно остаряха, дори не показаха естествения за поколенията им естетически бунт, да не говорим за политически, или за нравствен. До скоро най-четеното списание беше „Егоист”, любимо на новата генерация, която приключи със смъртта на явлението Митко Воев… Посочете ми един бъдещ български Годар или Трюфо? Какво очаквате от тази околотрапезна интелигенция, която вместо да е обществен защитник на будната част от сънародниците ни пред властниците, тя ги остави 25 години да се пипкат един друг по срамните части и да си играят на непримирими партийни врагове?

   С какво, освен със себе си и творчеството си, трябва да се занимават днешните интелектуалци?

  Не съм аз този, който ще давам на другите препоръки. Щото всеки потъва според вярата си. Но пред очите ни християнската цивилизация се разпада като морал, ценности, постижения и опит, или най-меко казано – тя е в небивала морална криза, в  най-безнадеждната след падането на Берлинската стена… А тези „бебета с мустаци и бради”, родени през 1968 г., ме занимават с българските соцфилми, в които имало насилие над деца, или със стенограмите на УС на СБП, от времето на Тодор Живков…

   Има ли днес интелектуалецът някаква обществена роля и каква е тя? Сякаш посланията са все за разделение и противопоставяне, не са за солидарност и културна или социална заедност.

  За втори път споменавате понятието интелектуалец. Но нека първо да се разберем какво означава това обществено животно. Според мен, това е доказана в изкуството или науката, но и в обществото личност, която има собствено, независимо мнение кое е справедливо и кое не в националния ни и в световния безпорядък. Господинов, например, е доказан в чужбина с успешните си публикации на двата си лирични романа, но досега не ми е дал повод да мисля, че има лично, независимо мнение на гражданин. Публиката у нас го обича, значи е приличен писач, но това не му пречи да го е грижа единствено за преводите на своите романи в странство. И да вегетира върху нищоказването по деликатни въпроси. От сорта: „Красивият човек е четящият човек!” Сещайте се, вие, простаци, които ни управлявате, че сте направо грозни, щото не четете книжки! През соцгодините имахме цели ята такива шептящи в пазвите си лирици. Езоповци! Които с подобно лирическо апострофиране оправдаваха липсата си на собствен глас и на обществена доблест.

   Това непростимо ли е?

  Простимо е, та е простимо, как да не е… Но не е простимо, когато в много решаващи моменти нямаш капка чест, за да изречеш своето решително „Не!”. Разбрах го за пореден път, когато видях как Господинов предателски вдигна ръка и гласува срещу духовния му наставник Ани Илков, и се съгласи той да бъде изритан от управата на вестника… Това мижитурско поведение ще го доубие и като писател, защото съдбата на писарушките е винаги еднаква – те остават единствено в рамките на най-общата масова култура. Щото, за да прескочат тези културни рамки се иска хъс, поемане на риск, чувство за новаторство, и най-вече вечно недоволство от себе си. Все неща, които  по природа страхливците не притежават… Но затова пък остават завинаги любимци на лигавите лелки, задоволяващи се с добре претоплени пластмасови четива.

    Често казвате, че сте привърженик на „национализма без омраза”. Може ли национализмът да води към добро, при положение, че той винаги е изключващ?

  Модерният, приложен национализъм е красив, той е будителски, просветителски,  възрожденски. Това е моят национализъм, който е най-критичен към собствения ми народ, който като мнозинство отдавна не прилича на нация, а на хранещо омраза към околните племе. Без национална задружност, без национално самосъзнание. Живеем в крайно безпросветна и невежа общност, неспособна да избере по-нужните й политически лидери и държавници. За съжаление у нас като националисти се определят най-често примитиви, винаги готови за физически саморазправи с цигани и мигранти. Това са типове с мутренско мислене и без една буква в речника си.

   Във връзка с по-горния въпрос, какво мислите за бежанците и българския дебат по темата?

  Пред „дебат” предпочитам понятието „разговор” или полемика, но все едно – такова нещо няма. Но кой с кого да разговаря? Има само монолог от страна на едни и същи дебатници – тях ги питат и единствено те говорят по медиите. Най-приказлива в това отношение е властовата пирамида, гласът от върха й ечи всеки ден по всички медии, сякаш Борисов не е премиер, а говорител на премиера, тоест на себе си.

  До обществото, доколкото го има като такова, не достигат никакви анализи, нито достатъчно аргументирани доказателства. Безспорно, ситуацията с бежанците е много опасна, но липсата на откровен разговор по-скоро буди животинските ни инстинкти, отколкото да накара будния ни разум да сработи. Недъзите на западната цивилизация, към която принадлежим, и пред които всички участници в нея си затваряхме и затваряме очите, са на път да я унищожат. Но по-вероятно е из основи да я променят – това, което недоволните човешки маси нямат възможности да сторят в собствените си страни, ще го стори масовото преселение на мигранти. Идва това, което нито с оръжие, нито с избори може да се спре. Нуждаем се не от социална, а от нравствена революция. Която да продължи като масова еволюция. Но това няма да го бъде по мирен начин, за съжаление, защото с насилие съзнание не се създава, а само се създава страх, животински страх у човека. Предстои ни да изсърбаме Мъртвото море на нашето недоволство, и това, което сами си надробихме в него, и това, което други ни забъркаха в попарата!

Публикувано от a-specto

Коментари

Свързани новини

Реклама

Реклама