Снимка: Илюстрацията е от изследване от 2017 година.
Властта, която притежават медиите, е тема на разновидни дебати в обществения и научен дискурс. Без значение от гледните точки, тази власт се разглежда единодушно като изключително голяма. С чиито особености всяка друга обществена сфера се съобразява. Концепцията за медиите като четвърта власт възниква преди около 200 години в англосаксонския свят - „Fourth Estate“, „Fourth Branch of Government“. В други култури значението и разбирането за медиите като необходим властови фактор се пренася от тези демокрации. Какво стои зад метафората на медиите като четвърта власт? Какво развитие и промени е преминала четвъртата власт, за да се утвърди като такава? Защо е толкова силна връзката между медии и политика? Защо всекидневният информационен журнализъм притежава толкова малко съдържателна есенция?
Четвърта власт?
Метафората на информационната власт като четвърта, е натоварена с функциите да бди (независима) над останалите три власти – съдебна, законодателна и изпълнителна. Като такава, тя гарантира тяхната независимост една от друга и потентността им, функционалността им. В демократичните конституции тази роля е положена във формулата на гаранцията за свобода на пресата и мнението. Тя се изпълнява успешно там, където разследващата журналистика или възможно неутралното пресъздаване на действителността са приоритет и основна цел на медията. Едно от големите постижения на демократичните общества е именно развиването на тези функции. Разкритието на политически, социални и икономически злоупотреби, корупция и скандали довежда до корекции върху системите на съответната власт, в която последните са били открити и извадени на публичното внимание. Изразът ”четвърта власт” се налага във Франция при аферата Драйфус. След войната между Франция и Германия 1870 -1871 френският висш офицер Алфред Драйфус е обвинен, че е немски шпионин и че предавал на германците тайна информация от генералския щаб, с което допринесъл за загубата на Франция. Драйфус е осъден набързо, изхвърлен е от армията и заточен в Гвиана. Само благодарение на журналистическите разследвания и медийната кампания срещу процеса, организирана и платена от френски интелектуалци и общественици, се разкрива, че Драйфус е невинен.
В основата на инсценираната истерия и процеса стои само една причина: Драйфус е евреин. Медиите са онези, които разкриват този случай. “За щастие има една четвърта власт”, пише Емил Зола, “която е в състояние да открива и коригира грешките, допуснати от трите секуларни власти...”. Днес все по-малко медийни концерни обръщат особено внимание на тази първична функция на четвъртата власт. Динамиката на глобализацията води до сливане интересите на медии, концерни и политика. Те са важни елементи на финансовите пазари: Мърдок, Тайм Уорнър, Майкрософт и др. Вследствие на електронната революция се размиват и резките разлики между класическите медии: принт- и аудиовизуални медии се изменят според новите условия, наложени от електронните медии. Би трябвало да се очаква, че именно технологичният прогрес, с възможностите и свободата, които дава, ще стимулира медиите не само да достигат максимално бързо и близко до протичащите събития, но и да информират максимално прецизно, стремейки се към придържане към фактите. За жалост, това не е така.
Демократичната цензура
Медиите създават масовата култура, създават телевизията, киното, музиката, владеят все повече от спорта. Потребителите различават понякога все още интуитивно или съзнателно култура, реклама и обикновена информация. Но за медийните концерни тези сфери принадлежат към едно цяло – и то изгражда света на медиите. Чрез него се преследва само една цел: рентабилност и печалба. В този стремеж се игнорира обществената задача, която би трябвало да има четвъртата власт. Информацията се превръща в стока, чийто пазар се променя конюнктурно. Но същевременно стокооборотът й създава и поддържа конюнктурата.
Само до преди 80 години медиите продаваха информация на хората. Днес се продават положителни и отрицателни имиджи на хора и групи. Целта е достигане на максимално количество потребители, разширяване на целевите групи. Колкото повече хора търсят една медия, толкова повече се качват тиражите и квотите й. Съответно, толкова по-скъпа става рекламната медийна площ. За да достигнат по-високи тиражи и квоти, се привличат нови консуматори посредством разнородни стратегически акции - с гратис издания, игри, печалби. Или чрез сензационно съдържание – дори в строги политически медии тази стратегия все повече взима превес. Иначе те не биха оцелели.
Статистики от 2004 сочат, че дневно всеки отделя средно 20 минути, за да се информира. Предвид с колко селектирани новини или тривиални информации са заети тези 20 минути, очевидно не остава място в тях за сериозни и пълноценни факти. Това води до парадокса, че всъщност информационното общество живее в (само)наложена едностранчивост и дори в частично информационно затъмнение. Социолози наричат този феномен “демократична цензура”.
Ние биваме цензурирани не с това, че ни се отнема директно информация, а чрез изкривеното поднасяне на такава и поради това, че сме изправени пред огромен поток интерпретации и детайли. Работейки с такива мащаби, ние се чувстваме безсилни и губим естествен интерес да се задълбочим в търсене на цялостния образ, на истината. Класическата форма на цензурата, каквато я познаваме от авторитарни и тоталитарни системи, не може да се открие в демократичните общества. За разлика от нея се развива друга форма – тази на демократичната цензура. Тя не отнема и не забранява информация, а контролира или принуждава към конюнктурно мнение чрез селекция или нихилизъм – поради невъзможността да се обхване предложеното свръхколичество.
Филтрирането и паралелното поддържане на информационен хаос се прилага често в опитите за оклеветяване на религиозни или социални общности. То изглежда невинно, но всъщност е опасно.
Медиите създават голямата част от правилата за образуване на общественото мнение в демократичните процеси. На тези тенденции в развитите демокрации се подчиняват водещи политически и обществени лидери. На правилата на информационното общество се отдава често повече внимание, отколкото на онези правила, които създава същото то като гражданско общество. Това разминаване води до тенденцията все повече публични личности да инсценират себе си, вместо да се занимават наистина със съществени за специалното им място в социалната и политическа реалности въпроси. За да спечелят медийното внимание и оттук публичното, обществени лидери и групи търсят начини за печелене на медийното благоволение. Или търсят средства, чрез които да поставят медиите под свое влияние, под свой контрол – пряк властов или тематичен.
Медиите стават средство на властта в този случай. Властта ги инструментализира за целите си, поставя ги в зависимост от такъв род, че да не й вредят. Резонен въпрос се явява този, дали медиите все още осъществяват ролята си на независима четвърта власт и доколко могат да имат независима позиция? Журналистиката ли ухажва властта или властта нея? Създатели и пазители ли са медиите на доминиращата масова култура или допринасят за разрушаването й с цел да създават нова конюнктура? На стари или нови тенденции дават тематичен приоритет и с каква цел? Забавят или прогресивно стимулират общественото внимание, и чрез това – реакциите на индивида и масата в действителността? Осигуряват ли обществен дискурс по актуални теми или го възпрепятстват? И в резюме – медийната политика покачва само тиража и квотите на медийното издание или води до директно участие на медиите в политическа власт?
Съвременната медийна култура на информационното общество изпада нерядко до плоскостта на консумация на информация подобно на заведенията за бързо хранене. Информацията е възможно най-бързо поднесена, бързо смилаема, субективизирана и селективно тематизирана. Резултатът е булевардизиране, инфотейнмънт, риалити-шоу – тривиалното и бруталното владеят като утвърдени параметри големи области на масовата медийна култура. Медиите внасят тези тенденции за масова, обществена консумация и ги поддържат витални, тъй като са им необходими за тиражите и квотите. От друга страна те сондират групови тенденции на различни целеви групи и поднасят необходимото на тези, за да ги спечелят като свои консуматори. Създава се един затворен кръг на взаимодействие, който държи в границите си и определя в тях общественото мнение.
Властта на медиите се разкрива така очевидно в три момента – при тематизирането на човекоправни и религиозни въпроси, при политически фигури и въпроса за насилието. Създадени и поддържани образи и теми се поднасят целенасочено и дотолкова трайно на индивидуалното и общественото съзнание, доколкото предизвикват желаните реакции – приемането или отхвърлянето на образите и темите, според целта. До свикване с конюнктурата. Интерпретациите и имиджът, а не фактите налагат онова, което трябва да се приеме за актуално и важно. Оттук - на влиянието на медиите се приписва увеличаването на социално недоволство, но и на социална задоволеност. На религиозна толерантност, но и на сегрегационизъм и ксенофобия. Добиване на политическо съзнание и култура и минимализирането им в общественото съзнание. Властта тук има широк спектър на въздействие в две противоположни посоки. Отделната медия, редакционната й цел и политика решават коя от двете посоки ще поеме влиянието им в социалната реалност. Дали към оформяне на пълнолетно индивидуално и обществено съзнание у зрителите, читателите, слушателите. Което да служи на потребителя за добиване на максимална самостоятелност, зрялост, стабилност и свобода на интерпретиране на свободно достъпната информация. Или към целенасочена информационна селекция и оттук – умишлена манипулация на възприятието и светоусещането у индивида и социалните групи.
Свободата на словото, свободната информация дават, но и отнемат личната свобода на достъп до истината, посредством възможността за филтриране и манипулиране. Тъй като медийните потребители не могат да се справят с огромния и разновиден информационен поток, се стига до парадокса на дарено широко масово доверие на медиите при селекцията и едновременен скептицизъм по отношение на която и да е фактологично подкрепена новина.
Медийни и политически интереси
Между масовите медии и политиката съществуват комплексни взаимовръзки на влияние. Представянето, изобразяването на действителността е едната сфера, където двете системи се срещат. Властта над общественото мнение и социално-политическите процеси e другата, в която двете – политика и масмедия – се сблъскват или си сътрудничат. Кой кого и как в смисъла на демократичното разделение на властите - или противно на него - контролира, често не може да се определи веднага и пълноценно – толкова гъста е мрежата от влияния между двата големи властови центъра на информационното общество. В известен смисъл, самото понятие “информационно общество” води немалко социолози и политолози до разсъждения над това, дали вследствие на преплитането на медии, политическа власт и политическа конюнктура не може да се говори за “медиакрация” или “телекрация”, вместо за демокрация. Медиазирането на политиката и политическите интереси, което е черта на информационното общество, означава, че има подчинение на политиката на условията на масовите медии. В борбата за оцеляване и налагане на политически интереси поставянето в центъра на медийното внимание на обществени, религиозни и политически лидери и групи се оказва все по-важно от исконността на ценностите и разбиране идеите на дадена обществена, религиозна или политическа платформа. Паралелно явление е политизирането на масовите медии в тяхната собствена борба за оцеляване. Медийните групи и концерни се нуждаят и прибягват до покровителството на определени политически кръгове. Ориентирането на медиите в ляво или в дясно е от една страна свободно решение на редакционната, издателска и собственическа политика в разбирането им за отразяване на действителността. Но същевременно, именно това води до максимално отдалечаване от задължението за неутралност при ролята на медиите да информират и пресъздават социалната реалност, която е обект на наблюдението им.
Монополизирането на обществени сфери, включително и на отношението към политически, етнически и религиозни общности чрез създаване на мнение за тях е естествен резултат от подобна медийна политика. Селекция и субективност при тематизирането на определени явления или социални ситуации дават власт и възможност за навигиране на общественото внимание към изданието - и към политиката на властта, зад която това издание застава.
Чрез процеса на образуване и поддържане на общественото внимание и мнение се контролира обществото. Оттук се контролират социално-политическите процеси, връху които създаденото и поддържано групово мнение има отражение. Сензационната журналистика заема все повече тематични области. Нейно стандартно средство е ползването на средства за убеждаване, за да пропагандира и налага определени интерпретации целенасочено, извън контекста на доказателствата и реалната ситуация.
Тук най-засегнати области се явяват две – на религията и политическата власт. Първата - по причина, че е най-податлива на компрометиране, предвид високата й цел, претекст и предизвикателство – да представлява трансцедентното, възвишеното, моралното. Втората – поради борбата й за оцеляване при стабилизиране на политически сили и интереси. Оттук, и двата обекта на сензационната, пропагандираща масова комуникация - политиката и религията - се превръщат в жертва на информационното общество, което същевременно е ощетено като гражданско.
В този трагичен парадокс откриваме, че свободата на словото може да доведе до унищожение на свободното слово, на истината и фактологията.
Инструментализиране на медиите се извършва чрез политиката и новите видове цензура в демокрацията. Контрол над медиите за масовата комуникация и контрол върху съхраняването и предаването на информации е една черта на властта да притежава право на контрол над обществени явления и умонастройка. Коя публична личност или организация би искала да се съпротиви на една подобна власт или да се откаже от услугите й?
Голямо е изкушението у не един и двама политици, партии, организации и публични личности да се стремят да се сдобият с медийно внимание, но и с пряка медийна власт - чрез закупуването на издателства, телевизии, радиопредавания или участие в управителните медийни съвети и органи. Контролът чрез медийната политика минава през селекцията на теми, за да стигне до поставянето на умишлен акцент на интерпретация. За да се отклонява вниманието от реалността и по този начин тя да се изкривява. Информацията се цензурира чрез едностранчивостта на избора на гледната точка. Медиите не само информират и забавляват, те изграждат тематично-субективни позиции за своите и конюнктурни цели, оттук те се влияят от наличната конюнктура, но същевременно я и поддържат в този процес. Стига се до злоупотреба с гарантираната свобода на словото, независимостта на информацията, правото на мнение и критика, защото отпадат основните атрибути на журнализма и функциите на професионалната етика се обезсмислят: респектът пред истината и пазенето на човешкото достойнство, пълноценното и съвестно изследване, ясното разделение между конюнктура, действителна ситуация и медийна политика в общественозначими теми, респектът пред личния живот и интимната сфера, недопускане на неуместно и сензационно представяне и фаворизиране на насилие и бруталност.
Ролята на глобалната и дигитална информираност
Глобализирането на икономиката, а с нея и на информацията, води до парадокса, че никога до този момент не се е ползвало толкова много, различна и свободна информация. Но същевременно се наблюдава рязко поляризиране и изграждане на тематичен субективизъм, до загуба на независимия характер, който би трябвало да имат отделните частни и национални медии. Скептиците виждат в това окончателна загуба на социалната функция и отговорност, която носят медиите. Оптимистите виждат възможности за максималното й разширяване и разпространение именно посредством глобализацията.
Глобално е при всеки случай растящото недоволство от медийното представяне, “media performance”, което все повече се предопределя от ефектите на медийните пазари. Медиите не осъществяват независимата си функция на обществен контрольор на трите власти, те самите са се трансформирали отдавна в централни и мощни политически и икономически властови центрове. В редица страни медиите са традиционен елемент на демократичността и плурализма, вид обособен барометър на демокрациите. Тази характеристика отдавна е отслабнала, като в редица демокрации именно медиите се превръщат в проблем или предизвикват, инсценират и налагат тенденции на обществено мислене и оттук – кризи и проблеми.
Най-засегнати в това отношение са три области – религията, етносите и политическата власт. Те са най-податливи на разнородни интерпретации, понеже предлагат палитра от елементи, чието тематизиране винаги може да послужи за някоя нова сензация, откриване или инсцениране на проблем. В подобни крайни случаи медиите са разглеждани като пречещи на демокрацията фактори, които вместо да й осигуряват свободата на естествено развитие, блокират или изместват пътя на социални процеси чрез инсцениране на публични конфликти и сътресения. Медиалното отношение към истинността, фактологията, доказателствената част е толкова слабо, че се превръща в проблем. Медийните потребители са доведени до парадокса да дават доверието си на информационни източници, за които предварително са сигурни, че няма да могат и нямат за цел да им гарантират максимална достоверност. В социално критични моменти се разкрива чувствителността на гражданите към манипулации и същевременната им манипулируемост като потребители. Мнозинството хора, показват статистиките, дават доверието си на медиите, макар да знаят предварително, че медиите изкривяват действителността при пресъздаването й, че манипулират и мамят с цел постигане на определени медийни ефекти.
Религиозните общности в медийната надпревара
Медиите никога не са били перфектни в ролята им на коректор на властта. Но никога, както през последните 50 години, медийните концерни не са били толкова силни икономически играчи. Същевременно интересите им са тясно преплетени с интересите на политическата власт.
Най-добра илюстрация за това са медийните политически и предизборни кампании. И директно обвързаните медийни групи с политиката – като примера с Берлускони в Италия, (убитият) Рафик Харири в Ливан и др. Тази тенденция расте.
Как религиозните общества могат да оцеляват при подобни условия? Едва когато предложат алтернативата на петата власт – на ценностите като лакмус за селективно поднасяната в обществото медийна информация. Църквите следва и да изградят стратегия на свое собствено медийно представителство. Религиозните общности трябва да заемат медийно пространство, за да говорят за себе си, преди друг да говори за тях и налага имидж, мнение и отношение в обществото, които нямат за цел добронамерено внушение, а и са отдалечени от реалните образи и събития на дадена религиозна общност. С изграждането на собствени медийни центрове се запазва самостоятелността и независимостта на религията – тя започва да дава информация за себе си, тя дава факти за себе си, тя решава кога и какво да представи от себе си в обществения тематичен дискурс. Оттук и на четвъртата власт се дава рядката възможност да се върне към атрибутите на първоначалната й професионална роля – в най-добра степен неутралното пресъздаване на действителността. И търсене на истината.
Източник: www.Center-ReligiousFreedom.com.
Весела Илиева е бакалавър (B.A.) по евангелско богословие и магистър (M.A.) по политология, масови комуникации & PR и педагогика. Докторант и научен работник в Института за изследване на геноцид и ксенофобия, Бремен, Германия. Работи в екипа на Института за българска протестантска история, медиен и политически PR-консултант, журналист в различни медии. Гл. редактор на Point-Of-View, ръководи проекта PRO Civil Society.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай