Днес е : Неделя, 9 Май 2021

Сребролюбието на българите

Публикация 22 Mar, 2021 / Евгений Дайнов, DW

реди време писах за страха на българите. Още тогава си преставях поредица от статии, в които в крайна сметка да очертая реалистичен образ на съвременния българин - със слабите и силните черти на характера му. Не стана точно така, но е време да се заема с една българска черта, която върви в пакет със страха, а именно - сребролюбието на българина.

 

В българското съзнание парите заемат много по-голямо място, отколкото в откровено капиталистически (т.е. на теория - подчинени на парите) страни като Великобритания или САЩ. Сред многото възможни мотивации на човешкото поведение, българите избират парите като водеща мотивация. Това отношение към света е синтезирано както в автентични стари поговорки като "не ми давай акъл, пари ми дай", така и в сравнително новата мантра "ако не става дума за пари - става дума за много пари".

 

Защо някой човек би направил нещо? Какво би го мотивирало, вместо да си "бърка в носленцето" (по Васко Кръпката), да прави нещо?

   Списъкът възможни мотивации е доста дълъг. Човек може да е мотивиран от неща, за които не си дава сметка, като нагони, инстинкти, нагласи, традиции, заварени правила. Може да е мотивиран от осъзнати ценности, като например приятелство, обич, лоялност, дълг, милозливост, съпричастност. Може да е мотивиран от постигането на някакви цели в бъдещето. Може да е мотивиран от стремежи - към слава, признание, успех. Може да действа поради подчинението си на нагони, обичайно признавани за грехове, като например мъст, завист, гордост или чревоугодничество.

   Може, накрая, човек да върши нещо, мотивиран от стремежа да придобие влияние върху другите, т.е. да може да им нарежда, какво да правят. Този точно стремеж обикновено минава през две мотивации: власт и пари.

   Сред цялото това разнообразие от мотивации, българинът се фокусира върху парите. Някой казал нещо? Някой направил нещо? Някой помогнал някому? Е, ясно защото го е направил - платили са му. "Зелените" пазят природата, защото им плащат швейцарците. Неправителствени организации се занимават с със закрилата на жени и деца, защото им плащат американските джендъри. Разни хора говорят за някакви човешки права, защото им плаща Сорос. Някой написал статия? Е, някой му е платил да я напише и, естествено, му е казал, какво да пише

   Доминиращо е убеждението, че никой нищо не би правил, ако "не играе парата". Стига се до истински смешни ситуации.

   Преди години, преди вратите на сутрешните телевизионни блокове да се окажат захлопнати за мен, заварих следната дискусия в кръчмата на село Миндя. Една група мои съселяни разпалено обясняваше, че ме "дават по телевизора", защото си плащам да ме дават. Друга група, с не по-малка убеденост разясняваше, че - напротив. Аз съм бил ходил често "в телевизора", защото тия от телевизора ми плащат да ходя при тях. Така и не разбрах, кой победи в този спор, но картината е ясна. Моите появи в сутрешните блокове бяха свързани, според моите съселяни, единствено и само с пари. Дали аз ги давам или на мен ми ги дават - това е подробност.

   На какво е израз тази наистина маниакална втораченост в парите?

  Преди години, под ръководството на Васил Гарнизов правихме изследвания и провеждахме наблюдения, които имаха за цел да изяснят този въпрос. Не стигнахме до някакви окончателни отговори, но някои неща се поизясниха.

   Фасцинацията с парите е характерна за хората с манталитета на бедняци. След като поколения наред си нямал пари (или - което е същото - си живял с убедеността, че нямаш пари), то при появата на възможността да имаш пари се фокусираш само върху тях. Тяхното имане се превръща в самата същност на живота, в неотменима убеденост, че единствено парите водят до осмисляне на битието ти.

   Онова, което наистина ни направи впечатление в тези наблюдения беше, обаче, начинът, по който хората с бедняшки манталитет си представяха придобиването на пари. На практика не установихме хора, според които придобиването на пари да е крайният резултат от добре организирано, упорито и дългосрочно трудово усилие. Универсалното убеждение беше, че парите се появяват изведнъж, изненадващо и еднократно. И, най-важното - тези пари, големите пари винаги някой ти ги дава. Не си ги изработваш сам. Оттук, житейските планове на хората, които изследвахме, се свеждаха до това

  да чакат някой да им даде изведнъж много пари.

   Чакането на този момент обяснява, между другото, фрапиращата липса на инициативност у масовия българин (който всички, напомням, носим в душата си в някаква степен). Житейските стратегии са изчаквателни, а не настъпателни. Защо да правиш нещо, ако никой не ти е дал пари, за да го правиш? И обратното: всеки, който прави нещо очевидно е получил пари, за да започне да го прави. Тази изчаквателна стратегия обяснява и това, защо непрекъснато се оказва, че "няма хора". Дали ти трябва някой да свърши университетска работа, или ти трябва някой да ти изкопае трап на двора, оказва се, че хора, които искат и могат да свърша тази работа - няма. Наоколо е пълно с народ, но всички чакат отнякъде върху им да падне торба с пари.

   Щастливи ли са обаче българите, оказали се с наистина много пари? Преди да застане на едната (неприличната) страна на политическата барикада, социалният антрополог Харалан Александров често обясняваше, че в България няма богати хора - просто тук-таме има бедняци с много пари. Парите са налице, но манталитетът остава бедняшки; и те не се ползват, за да генерират още пари. Дошли са изневиделица и, в крайна сметка, там се връщат.

   Спомнете си, например, онези телевизионни предавания, които се появяват понякога и ни представят живота на тото-милионер няколко години след получаването на милионите. Пред камерата застават типични бедняци, седнали във влажни кухнички пред маса, постлана с лепкава мушама. Имало е големи пари. Вече ги няма. Къде са отишли? Вдигане на рамене...

  Колко пари, според вас, има в момента Делян Пеевски, да речем?

  А колко пари са минали през него и после са отишли обратно в небитието? Колко пари имаше Илия Павлов, шефът на "Мултигруп" и водещ се за най-богатия българин, когато го застреляха? Не ще да са били много, защото месец преди това го видях да се друса, заедно с мен и с още 20-ина простосмъртни, в един силно проветрив съветски самолет "Антонов" по трасето София-Варна...

   Работата е там, че появата на големи пари, за които знаеш, че не си изработил, а си придобил с някаква шашма, отваря вратата към друга една черта на масовия българин: суетата. Важното е всички да разберат, че имаш много пари и че вече никой не може да ти излезне насреща. Купуваш си тлъст джип, правиш си сарай в защитена местност, пъхаш пура във физиономията си и започваш да се оглеждаш, какъв да станеш, та да те дават по телевизора и да те канят на сбирки на подобния на теб български "елит".

   Миналата седмица обсъждах с един мъдър българин-мохамеданин автопарка пред общината в Кърджали: мутромобил до мутромобил и то такива, каквито и в София рядко може да види човек (да не говорим за Рим, Берлин или Токио). "Всеки от тези", каза моят събеседник, "освен автомобил за стотина-двеста хиляди има и сарай за половин милион, най-вероятно - във вододайната зона на язовира. Ако тези пари ги беше вложил в някакво производство - ако така бяха направили поне 10-15 човека - икономиката щеше да се размърда. Но това изобщо не им идва на ум. Усвоили пари - похарчили пари..."

   Масовият българин, прочее, се намира в положението на онези евреи, които, като видели гърба на Моисей, обърнали и те гръб на Йехова и започнали да се кланят на статуетка на Златния телец. Причините са, общо взето, същите: морален и нормативен вакуум, получил се след отричането на някаква предишна етика и липсата на утвърдила се нова.

     При българите ситуацията е дори по-сложна.

   По времето на "реалния социализъм" властта се опита да изкорени традиционния селски морал, регулиращ живота и мотивиращ действията на хората, за да го замести с някакъв нов, "социалистически". Традиционният морал беше ликвидиран успешно "Социалистическият" обаче така и не успя да се вкорени. След 1989 година, останали без него, българите нямаха възможността да се върнат към отдавна убитата традиция. Но и се оказа, че докато са се занимавали с текезесета и тежка индустрия, са изпуснали онова развитие, характерно за европейските страни, което е довело до появата на съвременна морална система.

   Лишен от традицията си, обърнал гръб на "реалния социализъм", но в същото време не успял да развие моралната система, характерна за модерната епоха, българинът попада в морална и мотивационна пустиня. И се вкопчва, като удавник за сламка, в най-видимото: парите. Те, ако са много, ще му решат всички проблеми, както с морала и поведението, така и с щастието и признанието. И така, след още няколко години, масовият българин породи сегашното управление, което е мотивирано единствено и само от присвояването (и пилеенето) на големи пари по системата на шашмата. И което, разбира се, е убедено, че всички останали са същите и затова раздава пари от прозореца на джипката.

   Изход, разбира се, има. Той е във възстановяването на достойнството и на съпътстващото го самочувствие на човек, който може да постига неща и така да стане "автор на живота си", както казват антрополозите. Това, между другото, е един от много важните, наистина екзистенциални за нацията въпроси, който ще решаваме на идващите избори.

Коментари

Свързани новини

    Още Новини

    Реклама

    Реклама