Стратегическите документи имат (поне) две цели – да анализират съществуващите проблеми и предизвикателства на системите, за които се отнасят, и да дефинират в най-общ план подхода към преодоляването им. Проектът на стратегия за развитието на висшето образование през следващото десетилетие до голяма степен успява да улови дефицитите и липсите, но предлаганите решения не блестят с особена смелост и изобретателност.
На първо място, стратегията демонстрира ясното осъзнаване на неефективността на настоящата система на висше образование и нуждата от намаляване на броя на висшите училища, съчетано с повишаването на качеството на предлагания от тях образователен продукт. Същевременно обаче сред заложените за следващото десетилетие цели е налагането на университетите като двигател на регионалното развитие и „интелигентна специализация“ на регионите. Пътят към това минава през създаването, както напоследък е модерно във всички сфери, на карта на висшето образование, която да разкрие потенциала на различните региони. Този подход обаче крие поне два проблема. От една страна, съдейки по досегашния опит със създаването на подобни регионални карти, и тази вероятно ще остане най-вече интересно аналитично упражнение, което не информира по никакъв начин реалното вземане на решения в сектора. От друга, анализът, и особено предсказването на потенциала от преподаватели, студенти и посока на икономическо развитие на регионите, е трудна задача и формализирането на специализацията в определена насока може да блокира друга насока. Не че висшите училища не могат да играят положителна роля за регионалното развитие – тъкмо обратното, те имат потенциала както да подкрепят местния бизнес, така и да задържат процесите на миграция към столицата и няколко големи града. Това обаче трудно може да се случи само с изготвянето на карта, и централизираното налагането на приоритети и насоки за развитие – водещият фактор тук трябва да са самите регионални висши училища и преподавателите в тях.
Друго видимо осъзнаване е нуждата от актуализиране и осъвременяване на учебните програми, включително с помощта на бизнеса. Фокусът обаче изглежда пада най-вече върху съвременни думи като изкуствен интелект, добавена и изкуствена реалност(augmented и virtual reality), като се предвижда включването им във всички учебни планове (виж мярка 1.2.1 на проекта за стратегия), което изглежда меко казано объркващо. Студентите по социология или икономика далеч нямат нужда от обучение по създаване на изкуствена реалност, а от модернизация на програмите в рамките на собственото си поле и по-широко застъпване на изучаването на математика и статистика. В същата посока са и мерките за повишаване на гъвкавостта на образователния процес – въвеждането на повече цифрови технологии е стъпка в правилната посока, но има нужда както от повече преподаватели, които да могат да се възползват пълноценно от тях, така и от подходящо учебно съдържание. Модернизацията и технологиите не трябва да се превръщат в самоцел, а да обслужват постигането на по-високо качество на предлаганото образование.
Фокус се поставя и върху повишаването на обема и качеството на научната дейност на университетите. Това определено е стъпка в правилната посока – висшите училища са не само места за „производство“ на студенти, но и център за развиване на научна дейност. Изпълняването на тази цел обаче вероятно ще е много трудно, след десетилетия на пренебрегване на качествената научна дейност и съсредоточаване най-вече върху преподаването. В тази насока се предлага и разграничение между „образователни“ и „изследователски“ висши училища, според разпределението на студентите между отделните специалности. Такова разделение обаче изглежда изкуствено – няма университетска специалност, която да няма научно измерение, а допълнителното разделяне на висшите училища не прави услуги нито на преподавателите, нито на студентите, които трябва да избират между тях. Няма разделение между научна дейност и преподаване – напротив, те трябва да вървят ръка за ръка, което да постави преподавателите и програмите им в крак с последните тенденции на дисциплините, с които се занимават.
Най-обсъжданата мярка в стратегията в общественото пространство през последните седмици е създаването на възможност за по-кратки учебни програми, най-вече три години за бакалаврите. Важно е да отбележим, че не става дума за задължителното прехвърляне на всички специалности към такава продължителност, а само за създаването на възможност за това. Това предложение е повече от добре дошло. От една страна, то свежда структурата на висшето образование в България по-близо до това на повечето университети в Европа, където тази продължителност на програмите е нормата, а по-дългите – изключението. От друга, това би позволило на студентите , които изберат по-кратката форма на обучение, да излязат година по-рано на пазара на труда и съответно да се реализират и да започнат да трупат опит в по-ранна възраст. Предизвикателството тук е най-вече адаптирането на учебните програми – от една страна, повишаването на интензивността, от друга, елиминирането на по-маловажните предмети, така че фундаментите на специалностите да не се изменят. Година по-кратки програми имат потенциал да създадат проблеми и с финансирането на висшите училища, заради по-малките такси и субсидии на един студент, но това може да бъде преодоляно чрез увеличаване на таксите или реформиране на университетските бюджети.
Тук успяхме да засегнем само няколко от най-основните насоки, с които се занимава стратегията за висшето образование за следващото десетилетие. Те са достатъчни обаче, за да илюстрират качеството на новия стратегически документ – той до голяма степен успява да дефинира проблемите и предизвикателствата пред висшето образование, но предлаганите решения изглеждат недостатъчни или не достатъчно смели.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай