Експертите от американския CATO Institute наскоро публикуват доклад за имущественото неравенство, който обръща внимание на неоправданите твърдения, че свободните пазари водят до притеснителна концентрация на ресурси у най-богатите. Особено след публикацията на бестселъра на Тома Пикети „Капиталът в 21 век“ мнозина общественици разглеждат имущественото неравенство като основен проблем на развитите икономики. Френският икономист очертава процес, който започва от 70-те години на миналия век, на значителна концентрация на имущество в ръцете на най-заможните. Обяснението, според Пикети е, че капиталовите печалби растат с по-бърз темп от икономиката (изразено в уравнението r>g). Редица икономисти обаче изначално отхвърлят твърдението за подобен бум на имущественото неравенство, обвинявайки Пикети в неточни изчисления и спекулативни допускания.
Пикети използва данните за капиталови приходи (дивиденти, лихви и др.) от данъчни декларации, за да изчисли капиталовите активи на базата на предполагаема норма на възвръщаемост. Така, минимални разминавания между допусканията му и реалната възвращаемост биха могли да изкривят значително резултатите за имущественото неравенство. Според изследване от 2019 г., Пикети греши в допусканията си за капиталовата възвращаемост като, по отношение на най-богатия 1% от американското население, екипът икономисти установява два пъти по-малък ръст на имущественото богатство в последните десетилетия в сравнение с данните на французина (виж графиката по-долу) Подобни са резултатите и на изследвания, използващи алтернативни изчислителни методи, като това на Федералния резерв. Анализът на CATO Institute подчертава, че регистрираният от тези проучвания умерен ръст на имущественото неравенство е естествен, имайки предвид ИТ революцията и глобализацията, които позволяват извличането на по-големи печалби от притежателите на капитала и съответно по-мащабното му натрупване. Важното все пак е, че данните на Пикети са противоречиви и най-вероятно значително преувеличени.
Според тезата на Пикети дялът на капиталовите доходи в общите доходи би следвало да се увеличава, което от своя страна облагодетелства богатите, тъй като те са основните притежатели на капитал. Детайлно изследване обаче показва, че растежът на капиталовия дял от доходите от 70-те години насам се дължи единствено на жилищата, чието притежание не е ограничено само до най-заможната част от населението. В този смисъл е неуместно да се използва конвенционалният наратив за конкуренцията между капитал и труд за подялба на печалбата. Изключвайки жилищния капитал, нетният капиталов дял (т.е. отчитащ амортизацията) от доходите е по-скоро стабилен в последните десетилетия, като той е по-нисък спрямо 1950 г. Още повече, поради намаляващата възвръщаемост на капитала, притесненията за прекомерно нарастване на капиталовите доходи спрямо тези от труд изглеждат необосновани. Казано по друг начин, Пикети сериозно надценява еластичността на факторно заместване между капитал и труд[1].
Експертите от CATO Institute подчертават, че неравенството на бива да се разглежда като проблем сам по себе си. То е реален проблем, когато се основава на нечестни и корупционни практики, както и когато се използва като инструмент за нерегламентирано и недемократично влияние. Но неравенството е „здравословно“, когато известна концентрация на ресурсите води до по-ефективното им използване и влияе благоприятно на цялата икономика, позволявайки по-мащабно и продуктивно производство, повече работни места, както и повече иновации. Затова и все повече икономически анализатори изразяват притеснение от нарастващата стигматизация на неравенството като чист негатив и настояват да се постави акцент върху бедността в абсолютен смисъл.
Все пак авторите от CATO обръщат внимание на една значима, но често пренебрегвана, причина за имущественото неравенство, а именно - растящите социални придобивки. Тъкмо социалните системи на развитите страни имат негативно въздействие върху мотивацията за спестяване на по-бедната част от населението. Авторите дават пример с американската система за социално осигуряване, която не е спестовен план, а данъчно финансирана програма, на която мнозина американци разчитат за по-голямата част от доходите си след пенсиониране. Подобни програми имат социална функция, но могат да действат и в посока засилване на имущественото неравенство, намалявайки мотивацията и възможностите за спестяване на средства, заради данъците, които ги финансират, както и поради изискванията за максимална стойност на притежаваните активи. Освен това, за разлика от спестяванията, такива придобивки не се наследяват. Това обяснява защо в страните с най-щедри социални системи и ниско доходно неравенство, като Дания, Швеция и Норвегия, неравенството в имуществото е сравнително високо. В тези държави само най-богатите пестят с цел бизнес инвестиции, докато останалата част от населението знае, че може да разчита на социални придобивки. Това показва как мерки, чиято цел е да борят неравенството в доходите могат да подсилят имущественото неравенство.
*Авторът е стажант в ИПИ
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай