Българското образование, съобразно потребностите на новото време, навлиза в нов етап от своето развитие. Предпоставките това да се случи далеч не са само в новия образователен закон и многобройните му съпътстващи наредби, в няколкото заложени образователни стратегии и концепции или в шумната заявка, че образованието е приоритет за държавата. То това с приоритета го слушаме всеки път преди избори вече трийсетина години.
Безусловен и осъзнат от обществото ни факт е, че доброто образование дава големи шансове за изграждането на силна и просперираща държава. Този процес не може да се случи толкова бързо във времето, колкото ни се иска, защото това е дългосрочен проект, а плодовете от усилията неизбежно ще дойдат по-късно. Изправени сме пред убедителното доказателство, че посредственото образование много по-бързо гарантира упадъка на морала и духовното в държавата, обричайки на упадък и разгром самата държава. Без съмнение гражданското поведение и формирането на съзнание за гражданската държава се формира в училище. Една от основните функции на образователната система е формирането на знаещи, можещи, достойни и отговорни хора, добри човеци и граждани на свободна и демократична държава. Соченето с пръст и вменяването на вина за всички беди в държавата на образователните институции и на работещите в тях педагогически специалисти е непродуктивно, даже вредно и опасно за цялото общество.
В последните години признахме или по-скоро си припомнихме, че доброто образование е плод на много труд и постоянство, постига се с усилия и строга дисциплина. Стигнахме до откровението, че за трийсетината години на преход сме игнорирали значението и ролята на възпитанието и социалното поведение като основи на доброто образование. В този период с лека ръка изоставихме „старите“ правила като порочни и комунистически, но и напълно безотговорно и лекомислено забравихме да въведем нови. И така бавно и системно създадохме новото „демократично“ образование, образование на експериментите и липсата на правила. Началото на новото хилядолетие, на новия век наложи необходимостта българското образование да се събуди и то започна да генерира политики и правила, но с голямо лутане и безброй експерименти. Затвърди се впечатлението, че те са формални, неработещи, сякаш без вярата и убеждението, че могат да станат действащи. И с основание се оказаха такива, защото съзнателно бяха пропуснати инструментите, които да гарантират тяхното осъществяване. Потънахме във времето на изгубените надежди и илюзии, дадохме път за разцвета на формалните и фиктивни политики.
А възпитанието е основен компонент на образование в световен мащаб за всяко общество.
Възпитанието е процесът, в който възрастните общуват и се грижат за своите деца. Чрез наблюдение, дисциплина, емоционална близост, контрол и изисквания, родителите възпитават децата си и ги подготвят за живота в обществото. Възпитанието започва от първите месеци на детето от родителите, продължава през много етапи на интегрирано въздействие родител-учител в образователните институции, като паралелно с това нарастваща роля има и „уличното“ възпитание и общественият живот.
През 1973 Диана Баумринд разпознава 3 основни вида на родителски стилове. Авторитетен, авторитарен и отстъпчив. Показателите, по които родителите са били оценени, са контролът, който те налагат върху децата си; изискванията за по-голяма зрелост и прецизност при извършването на определени задачи, изслушването и разговорите с детето и неговото обгрижване.
При авторитетния стил родителите, поддържащи този похват на възпитание, поставят правила и следят за тяхното спазване. Те, обаче, обясняват и дискутират с децата си смисъла на тези правила, изслушват ги и ги разбират. Авторитетните родители са строги, но справедливи, оказващи по-скоро подкрепа, отколкото наказания. Те изискват от децата си да отстояват позицията си, да са социално отговорни и самостоятелни, давайки им условията и подкрепата, от които те имат нужда, за да го постигнат.
При авторитарния стил родителите установяват правила, които трябва да се спазват на всяка цена. Неизпълнението води до наказания. Те не обясняват и не дискутират методите си и правилата. „Ти трябва да направиш това, защото аз ти казвам!“.
При отстъпчивия стил, който е обратното на авторитарния стил, родителите рядко имат изисквания към децата си и рядко ги дисциплинират. Те избягват конфликти и често отстъпват пред капризите на децата си. Не очакват от тях зряло поведение. Отношенията на децата с този вид родители наподобяват по-скоро приятелски, отколкото отношения между родител и дете.
Очевидно, Авторитетният стил е най-успешен и е сочен като правило за родителски стил. Едно изследване на Синдикат „Образование“, обаче, показа, че вече смело можем да посочим съществуването на още един, четвърти стил – стил, в който става правило да няма правила – за лягане, за участие в домашните задължения, за поемане и носене на отговорност при грешки и деяния, неприемливи с етиката и естетиката. Налице е отказ от активно възпитание в ценности – семейни, обществени, морални, човешки. Отсъствието на възпитание е също възпитание. То възпитава в неглижиране на задълженията, пренебрегване на другите, отлагане и отказ от решаване на проблемите, търсене на виновност винаги в другите, безкритичност към себе си. Възпитанието придобива нова визия: Възпитаваме в липса на възпитание!
За всеобща радост този четвърти стил все още не е правило, а е избрана възможност само от част от родителите.
Дисциплина е процес, който гарантира спазване на определени правила, а липсата на дисциплина превръща правилата във фиктивни. Как е правилно да дисциплинираме децата си, за или против физическото наказание сме? Тези въпроси интересуват учителите, психолозите и родителите еднакво силно. Редица изследвания показват, че физическите наказания (дори съвсем леките шляпвания по бузите) водят единствено до подчинение от страх. Когато обаче страхът намалее и силите се изравнят, децата често престават да спазват родителските и учителските правила. Често физическите наказания пораждат агресия у децата и те отвръщат на връстниците си с физическа агресия. Физическите наказания или домашното насилие имат пряка връзка с проявите на агресия и насилие в училище. Като алтернатива на физическото наказание е общуването, отделеното време за разговори да обясняваме на децата действията си и да ги насърчаваме да спазват правилата. Децата, възпитавани по този начин, показват много по-добра социална компетентност. Коренът на „дисциплинирам” идва от дума, която означава „формирам”, а не „наказвам”. Целта ни трябва да бъде да научим детето да се държи добре, да се владее и да показва уважение към другите. Когато липсва ефект, следват създаването на правила, които да гарантират спазването на правилата. С болка трябва да признаем, че в българските образователни институции няма правила, които да са инструментариум за гарантирано спазване на приетите норми в закони, наредби, училищни правилници и т.н.
Дори и в новия образователен закон, в наредбата за приобщаващото образование липсват инструментите, лостовете за гарантиране спазването на правилата в образователните институции. Разбира се, тук се поражда въпросът какво искаме като общество, искаме ли правила без възможности за въздействие и достигнали ли сме ниво, при което вече нямаме нужда от мерките, гарантиращи правилата. Очевидно е, че е наложително и имаме необходимост от много твърди и строги мерки, за да излезем от удобната практика на формализма и фиктивността.
Синдикат „Образование“ направи международно изследване и установи, че в много образователни системи, освен националните и училищни законови норми, съществува и договор между образователната институция и конкретния родител. Великобритания е една от страните, където в частни и държавни училища родителя е задължен да подпише договор, с който да се задължи неговото дете и той самият да спазва училищните и държавни правила. И като задължителна част от всеки договор – санкции при неговото неизпълнение. Например – финансова санкция в размер на 5 000 паунда при неосигуряването на детето или ученика в образователната институция.
В България договорите между родител и образователна институция са задължителна практика в частните учебни заведения. За първи път с новия КТД тези споразумения вече са и препоръчителни за държавните и общинските училища, но това не означава, че бързо и безпроблемно ще станат реалност. Все още родители, общество и законотворци не са узрели за такъв договор, който гарантира права и задължения на двете страни – обучавания и обучителя, ученика/семейството/ и учителя. И колкото по-бързо в България узреем за този договор, толкова по-бързо училището ще започне да формира граждани, а не маса от индивидуалисти!
Много често, коментирайки педагогическите методи, си припомняме притчата „За моркова и тоягата“. Разбира се, съществуването на двата възпитателни метода са се доказали с хилядолетна история, но тяхното съотношение винаги е било динамично и често спорно. Днес никой не оспорва стимулите като работещи практики в училище при добри образователни резултати.
Оценката за постигнатите резултати поведението на ученика в резултат на доброто семейно възпитание и неговото интегриране и социализация в училищния колектив в дух на толерантност, зачитане на чуждото мнение, търпимост и уважение, е тема табу в последните години от новата ни образователна история. Не така е по света. В Словакия учениците имат оценки за поведението, респ. възпитанието. Законът е постановил, че, ако не си изключително агресивен (побой, палежи в училище), получаваш най-високата оценка/В Българските образователни институции няма и ден без сбивания/. Оценката има значение при формиране на успеха. В Румъния също има оценка за възпитание, която се влияе от поведението в училище и отсъствията. Тази оценка е в диапазона от 1 до 10. За всеки 10 отсъствия се губи една точка от тази оценка (-1). Разбира се, оценката за възпитание влияе при формиране на бала. Във Финландия преди години е имало оценка за поведението, но вече е премахната, защото не е имала апликация. Семейното възпитание в тази страна е на ниво, при което не се установява неспазване на училищни правилници.
В България все още си спомняме оценката за поведение, която влияеше стимулиращо, но и оценяваше способността на учениците да бъдат в колектив и спазват принципите на общността. Споменът за оценяването на поведението кореспондираше най-вече с представата за наказание, но беше важен и безспорен фундамент за успехите и рейтинга на образователната система.
Назрял е вече моментът да въведем оценка „Възпитание“ в образователната система за българските ученици. Оценка, която да стимулира и възнагради учениците с добро семейно възпитание и успешна социална интеграция. Оценка, която ще демонстрира важността от формирането на ценности в училище и ще бъде стимул за тези ученици, за които възпитанието е дефицит. Защото толерантността, зачитането и уважението към другия, към различията, споделянето на чуждото мнение се градят от родители и учители именно в детска и училищна възраст. А липсата на тези важни и духовни добродетели, наличието на многобройните примери на дефицит в съвременното общество на човешко и гражданско съзнание и поведение, са доказателство за сериозни пропуски и неефективност в образователната ни система.
Като заключителен акорд нека си припомним и вникнем в дълбокия смисъл на казаното от един наш прекрасен писател и мъдрец – Камен Донев:
„Много харесвам думата „смирение“ и съм намерил утеха в тази дума. И в тая посока чудото, което аз бих искал по-често да се случва, е хората да са смирени. Не покорни, смазани, потиснати, а смирени. Смиреният човек е човек, който осъзнава това, че има и по-важни неща от него самия. Че има и неща, за които си струва да се жертва, че има неща, за които си струва да се говори, да отстоява, да се лишава. Смирението е свързано с голяма любов към другите и стремеж да разбираш. Да не се опитваш да се налагаш. Това е чудото, което си мисля, че трябва по-често да се случва.“
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай