Западът се е изграждал като единна култура (против антизападната култура на Източния блок) и единна идеология за свободата на пазарната икономика и демокрацията. Интегрирането на нови общности в системата на Запада е ставало предимно чрез асимилация („Приемете общите ценности, принципи и идеология, или стойте отвън!"). Но проникването и заселването на различни културни и идеологически (тук попада и религията) общности е довеждало също и до капсулация (при малки „различни" общности). Капсулиране с различни психологически отклонения и форми на съпротиви. Това неинтегриране (не е дезинтегриране!) днес се обозначава като „мултикултурна трагедия".
Има вътрешна причина за корозирането на Запада, още по-точно, в неуспешния му опит да се превърне в система, а не да остане съвкупност от конкуриращи се страни и народи.
Капиталистическата пазарна икономика по дефиниция се гради върху индивидуализма. Индивидът, насочен към печалбата, е ограничен като Homo Sapiens, той се вторачва в собственото си битие и често остава заключен в него (Маркс, по-късно Юнг през 1957 г. и Бърнстийн през 2010 г.). Общността се базира върху груповата принадлежност, а не е сума от индивиди. Тя е своеобразно „рендосване" на индивида от членовете на общността; в нея той се чувства неуютно. Неудобството нараства, ако индивидът „расте" над другите, с които е в конкурентни отношения. Гигантът Гъливер става контраобщностен; а когато неговата микрообщност скъса пъпната си връв със „средата" и „низините", той става тотално антидемократичен.
Портфейлът измества демокрацията
(доколкото я има), или пък я свежда до натискане на бутони на 4-5 години в полза на кукли, произвеждани и избирани с кастинг във фабриките и банките на едрия капитал. Новото противоречие на Запада е: между обществения характер на демокрацията и частния характер на пазарната икономика; между мечтите за общност и реалностите - многото бедни да работят за малкото богати; между стремежите за равенство на мнозинството и опитите за задълбочаване на неравенството от страна на малцинството.
Всички погледи сега ще бъдат насочени към САЩ на Тръмп, този величествен експеримент за промяна на дисбаланса между добруването на единия процент свръхбогати, към които и той спада, и добруването на останалите граждани от „средната" и „долната" класа. Очакванията за позитивна промяна обаче не трябва да се превръщат в свръхочаквания - по-лесно е да направиш с 10% по-богати хората от единия процент (3 млн. души), отколкото да направиш с 10% по-заможни онези от другите 99% (300 млн. души). Ще се случи ли чудото? Mission Impossible: 2017-2021.
Тръмпизацията на САЩ крие много световни опасности, като например: прекратяване на борбата срещу глобалното затопляне; спиране на опитите за превръщане на ООН в по-добре работеща световна централа; по-нататъшно милитаризиране на икономиките на всички страни. Но ще се превърнат ли предизборните обещания в стратегически планове? И как ще повлияе върху отношенията с ЕС?
Съвсем наскоро Йошка Фишер в статията си „Goodbye to the West" категорично ни убеди, че „не трябва да храним никакви илюзии: Европа е твърде слаба и разделена, за да измести САЩ стратегически; и без американското лидерство, Западът не може да оцелее". ЕС, без защитния чадър на НАТО (и най-вече на САЩ) и без американските протекции в търговските отношения, не може да очаква по-добро бъдеще. Или въобще бъдеще. Brexit е първата повалена плочка в доминото, изградено като общност от конкуриращи се нехомогенни национални държави.
Брюксел все повече изглежда като The Wall пред европейската демокрация, по-точно като много успешен опит за ограничаване на националната и общата („О, общоевропейски референдум?!") демокрация. Скъпоплатените чиновници в „централата" на ЕС лъсват все повече като преследвачи и ловци на собствени високи печалби, които не се спират пред нищо. А когато трябва да се решават реалните проблеми, еврокомисари и еврочиновници са големите отсъстващи от решенията. „Царят е гол": Брюксел е неспособен да реши въпросите на икономическия растеж, на догонващото развитие за по-слаборазвитите страни-членки, на безработицата, на неравенството, на младите хора, на унижените и оскърбените. Даже кръпката „Брюксел-Берлин-Париж" не стои никак убедително, още повече, че в Германия и Франция предстоят избори, които могат да завършат с доста неочаквани резултати. Как ще общуват една немеркелска Германия (50% вероятност) с една неоландовска Франция (100% вероятност), още повече, че английският език ще престане да бъде официален език на ЕС?
Вероятното бъдеще е или „Повече Брюксел-Берлин", или „Повече общоевропейска демокрация", или „Повече разпад на ЕС". Заложете на първото, ще получите и третото! Заложете на второто и ще видите как ще се опъва против него първото. Въпросът е: или повече високоразположен център, или повече демократично вземане на решенията. Разбира се, и много по-скромно заплащане на еврокомисари и евробюрократи, „жертващи се" в „името на народите".
Обобщение: Западът е в тежка системна криза, която се наблюдава не само от вътрешните политически баячки и лечители, но и от вън. Много е възможно, ако боледуването се проточи или задълбочи, нови глобални общности да предявят претенции за „нов световен ред". За такъв говорят и Фукуяма (2004 г.), и Кисинджър (2014 г.). Или сме на прага на „нов световен безпорядък", прогнозиран и от Цветан Тодоров (2003 г.), и от Бжежински (2003 г.) и от Реймо (2009 г.).
Източник: Стандарт
1. Затваряме страницата на 2016 г.
Преди 5 века хората са вярвали че Земята стои неподвижно в центъра на вселената и Слънцето обикаля около нея; че в центъра на Земята е великият континент Европа, а в центъра на европейския дух стои Църквата. Разбира се, Дяволът стои и дебне някъде долу в Ада.
В началото на 2016 г. повечето хора вярваха, че в центъра на вселената стои Слънцето, а Земята обикаля около него; че в центъра на всичко, което става на Земята, е „великата нация" на САЩ, стояща начело на глобализираното НАТО и въвела в оборот идеите на либерализма и „евроатлантическите ценности" сред своите сателити, като съседите си и страните от ЕС; че в центъра на ЕС стои непогрешимата Меркел. Разбира се, съвременният антихрист, това е православният Путин, начело в страната, неподлежаща на „интегриране".
С великите научни открития през последните 5 века митовете за геоцентричната вселена са в историята. Със случилите се събития през 2016 г. визията за американоцентричния свят, за универсализма на либерализма и „евроатлантическите ценности", за „умиротворяващата сила" на НАТО и за непогрешимостта на „западните" политици, е прочетена и окончателно затворена страница.
2. Краят на „очакваното" бъдеще.
Задава се нов, непознат, рисков и тревожен свят. Краят на прогнозируемото бъдеще е пред нас. Навлизаме в 2017 г. с един едър, изнервен и травмиран болник – Западът. Доста преди проявата на симптомите на заболяването на „западния" организъм, някои му предрекоха „залеза" или смъртта – Ленин (1917 г.), Шпенглер (1923 г.) и Бюкенън (2002 г.).
Повечето от тези, които предричаха и „залеза", и „смъртта" на Запада, отдавна не са на бял свят. „Западът" обаче остана и продължава да диша, даже се разширява, позападнячвайки големи части от Изтока и Юга.
Но идеята за „залеза" и „смъртта" на Запада остава от жизнена, по-жизнена!
От време на време се привиждат външни причини за рухването на Запада. Доста западни политици са патологично отдадени на маниакалността, че над 1 млрд. „западняци" ще демонтират набързо своите ценности благодарение на „хибридната война", водена от страна с по-малко от 150 млн. население (руснаци). Други нощни страховити привидения се обозначават като „пришълци" (мигранти, бежанци): 1 млн. „пришълци" ще претопят 520 млн. души коренно население в ЕС! И хибридната война, и пришълците са повече продукт на подсъзнанието, отколкото на съзнанието, грубо казано.
Във филма „Апокалипто" се изрича една сакрална фраза:
„Нищо не може да бъде разрушено отвън, ако не е подготвено отвътре!"
От тази гледна точка, кое пречи на по-нататъшната консолидация на Запада? И кое корозира отношенията не само между страните, но и в самите тях?
Западът се е изграждал като единна култура (против антизападната култура на Източния блок) и единна идеология за свободата на пазарната икономика и демокрацията. Интегрирането на нови общности в системата на Запада е ставало предимно чрез асимилация („Приемете общите ценности, принципи и идеология, или стойте отвън!"). Но проникването и заселването на различни културни и идеологически (тук попада и религията) общности е довеждало също и до капсулация (при малки „различни" общности). Капсулиране с различни психологически отклонения и форми на съпротиви. Това неинтегриране (не е дезинтегриране!) днес се обозначава като „мултикултурна трагедия".
Има вътрешна причина за корозирането на Запада, още по-точно, в неуспешния му опит да се превърне в система, а не да остане съвкупност от конкуриращи се страни и народи.
Капиталистическата пазарна икономика по дефиниция се гради върху индивидуализма. Индивидът, насочен към печалбата, е ограничен като Homo Sapiens, той се вторачва в собственото си битие и често остава заключен в него (Маркс, по-късно Юнг през 1957 г. и Бърнстийн през 2010 г.). Общността се базира върху груповата принадлежност, а не е сума от индивиди. Тя е своеобразно „рендосване" на индивида от членовете на общността; в нея той се чувства неуютно. Неудобството нараства, ако индивидът „расте" над другите, с които е в конкурентни отношения. Гигантът Гъливер става контраобщностен; а когато неговата микрообщност скъса пъпната си връв със „средата" и „низините", той става тотално антидемократичен.
Портфейлът измества демокрацията
(доколкото я има), или пък я свежда до натискане на бутони на 4-5 години в полза на кукли, произвеждани и избирани с кастинг във фабриките и банките на едрия капитал. Новото противоречие на Запада е: между обществения характер на демокрацията и частния характер на пазарната икономика; между мечтите за общност и реалностите - многото бедни да работят за малкото богати; между стремежите за равенство на мнозинството и опитите за задълбочаване на неравенството от страна на малцинството.
Всички погледи сега ще бъдат насочени към САЩ на Тръмп, този величествен експеримент за промяна на дисбаланса между добруването на единия процент свръхбогати, към които и той спада, и добруването на останалите граждани от „средната" и „долната" класа. Очакванията за позитивна промяна обаче не трябва да се превръщат в свръхочаквания - по-лесно е да направиш с 10% по-богати хората от единия процент (3 млн. души), отколкото да направиш с 10% по-заможни онези от другите 99% (300 млн. души). Ще се случи ли чудото? Mission Impossible: 2017-2021.
Тръмпизацията на САЩ крие много световни опасности, като например: прекратяване на борбата срещу глобалното затопляне; спиране на опитите за превръщане на ООН в по-добре работеща световна централа; по-нататъшно милитаризиране на икономиките на всички страни. Но ще се превърнат ли предизборните обещания в стратегически планове? И как ще повлияе върху отношенията с ЕС?
Съвсем наскоро Йошка Фишер в статията си „Goodbye to the West" категорично ни убеди, че „не трябва да храним никакви илюзии: Европа е твърде слаба и разделена, за да измести САЩ стратегически; и без американското лидерство, Западът не може да оцелее". ЕС, без защитния чадър на НАТО (и най-вече на САЩ) и без американските протекции в търговските отношения, не може да очаква по-добро бъдеще. Или въобще бъдеще. Brexit е първата повалена плочка в доминото, изградено като общност от конкуриращи се нехомогенни национални държави.
Брюксел все повече изглежда като The Wall пред европейската демокрация, по-точно като много успешен опит за ограничаване на националната и общата („О, общоевропейски референдум?!") демокрация. Скъпоплатените чиновници в „централата" на ЕС лъсват все повече като преследвачи и ловци на собствени високи печалби, които не се спират пред нищо. А когато трябва да се решават реалните проблеми, еврокомисари и еврочиновници са големите отсъстващи от решенията. „Царят е гол": Брюксел е неспособен да реши въпросите на икономическия растеж, на догонващото развитие за по-слаборазвитите страни-членки, на безработицата, на неравенството, на младите хора, на унижените и оскърбените. Даже кръпката „Брюксел-Берлин-Париж" не стои никак убедително, още повече, че в Германия и Франция предстоят избори, които могат да завършат с доста неочаквани резултати. Как ще общуват една немеркелска Германия (50% вероятност) с една неоландовска Франция (100% вероятност), още повече, че английският език ще престане да бъде официален език на ЕС?
Вероятното бъдеще е или „Повече Брюксел-Берлин", или „Повече общоевропейска демокрация", или „Повече разпад на ЕС". Заложете на първото, ще получите и третото! Заложете на второто и ще видите как ще се опъва против него първото. Въпросът е: или повече високоразположен център, или повече демократично вземане на решенията. Разбира се, и много по-скромно заплащане на еврокомисари и евробюрократи, „жертващи се" в „името на народите".
Обобщение: Западът е в тежка системна криза, която се наблюдава не само от вътрешните политически баячки и лечители, но и от вън. Много е възможно, ако боледуването се проточи или задълбочи, нови глобални общности да предявят претенции за „нов световен ред". За такъв говорят и Фукуяма (2004 г.), и Кисинджър (2014 г.). Или сме на прага на „нов световен безпорядък", прогнозиран и от Цветан Тодоров (2003 г.), и от Бжежински (2003 г.) и от Реймо (2009 г.).
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай