Абсурдът не подлежи на интерпретация. Самият той е интерпретация. Поглед към живота, бягство от неясната му логика. Абсурдът няма тъжен или весел характер. Просто си е абсурд!
– Казвате, че всяко поколение е като друга раса. В есето си “Човекът” германският поет и публицист Курт Тухолски твърди същото – “различните възрасти се възприемат взаимно като различни раси”… На какво се осланя това наблюдение?
– Ние записваме на тефтерчета, тези след нас – на екранчета. Представете си рускиня в селска носия да държи традиционното тяхно сметало и да се състезава по математика с “младеж” в суичър с калкулатор в ръце. С всяко поколение нахлуват технологии, но сякаш нахлува и някакво инстинктивно несъгласие с предишното. Фантазирам си, че представителите на всяка следваща генерация са извънземни куриери от различни планети, звездни системи и галактики, дошли да направляват земния процес. Един път ми хрумна, че децата са Божи пратеници и вместо ние да заговорим на техния език, ги принуждаваме те да заговорят на нашия. После разбрах, че хрумването не е мое и че го има в Библията и в доста други книги. С доста хрумвания е така.
– И като споменах Тухолски, сетих се и за още нещо. Великолепното му есе “Човекът”. Там казва: “Всеки човек има черен дроб, далак, бял дроб и знаме. Срещали се хора без далак, с половин бял и черен дроб, но хора без знаме няма.” Как сте със знамето, г-н Москов?
– Нося си за всеки случай едно бяло знаме, замаскирано като потник. Често го размахвам в знак на това, че капитулирам, но в такъв момент ми се нахвърлят чужди жени, смятайки, че си свалям бельото с друга цел. А моята жена просто го прибира за пране. Всяко едно знаме трябва да се ушива по заслужаващ за това повод! Да виси доста замърсено от прозорците, е обида за него. Това е все едно да си подсвиркваш националния химн в тоалетната. Проблемът на днешния ден е, че знамена има много, няма знаменосци! А и поводите за развяване са малко.
– Какво представлява т. нар. половин човек, както метафорично наричате вашите персонажи в “Улицата”?
– Достатъчно съм се занимавал с него в едноименната серия на “Улицата”. Бях принуден да обяснявам на чужденците по фестивалите, че в нашия език това означава човек, който е постигнал само половината от това, за което е мечтал, което е могъл и което му е трябвало. Което пък го води до това да мечтае само за половината от това, за което му се мечтае. А аз мечтая само за четвъртината, така че постигането на половината да ми се струва двойно и да се фукам с него като с победа!
– Имате невероятно сетиво за абсурдното в живота. И го представяте някак жизнерадостно гротескно. Кои абсурди не подлежат на такава интерпретация?
– Абсурдът не подлежи на интерпретация. Самият той е интерпретация. Поглед към живота, бягство от неясната му логика. Абсурдът няма тъжен или весел характер. Просто си е абсурд! Великият абсурден текст на Бекет “В очакване на Годо” е пространство между тъжното и смешното.
– Обяснете, моля ви, какво означава за вас свободата, чиято липса ви е гнетила при соца. Не е ли тя абсолютно понятие и неприложимо в действителността, пък била тя и демократична.
– По време на соца, тя беше абсолютно понятие, което абсолютно липсваше в абсолютно всички области на живота. Скоро намерих едно удостоверение от милицията, че на баща ми е разрешено да ползва радиоприемник. За да излезеш в чужбина, трябваше освен разрешение от “службите”, но и от партиен секретар. Представете си днес да не можеш да отидеш до Гърция без представител на ГЕРБ да ти позволи?! Представете си днес, че за да преспиш в друг български град (не твоя), трябва да се регистрираш в МВР?! За родените свободни свободата е нищо. Тяхната свобода е освобождаване от ум! Да не помниш, да не знаеш, да не се интересуваш, защото имаш ВСИЧКО в паметта на телефона си. Тук за кой ли път ще цитирам Томас Ман: “Свободата е безразличие.” В една пиеса казах, че свобода може да съществува само в сънищата.
– Споделихте идея да направите арт музей на тъпизмите на комунизма. Кои ще бъдат най-ценните експонати в него?
– Шегувах се. Такъв музей отдавна съществува виртуално и не е създаден от мене. Излязоха книги с лозунги и “мъдрости”. Големият български театрален режисьор Митко Гочев, Бог да го прости, в едно интервю каза, че е избягал от България в Германия не от друго, а от “физиономии”! Само да се окачат по стените на подобен музей физиономиите на някои от бившите управници и друго не трябва! (Не че сегашните много се различават.)
– Защо в последните години творците, повечето хора на изкуството се уединиха в личните си светове, отстраниха се от обществения живот, омерзиха се. Няма едно кафене, където да видиш накуп поети, художници, музиканти да обменят мисли, да се шегуват, да спорят. Както е била навремето сладкарницата “Цар Освободител”…
– Дядо ми, професор Иван Москов, е посещавал тази сладкарница. Има го изрисуван в изключителната карикатура на Добринов, на която са всичките й посетители (откраднаха я от нас, ако някой знае къде е, да ми се обади). Сега просто няма хора от такъв калибър, затова няма и такава сладкарница. Ние се събираме по барчетата в театрите и си разказваме вицове. Също така споделяме неподлежащите си на промяна естетически възгледи. А останалите се срещат във фейсбук.
– Вие обичате кафенетата, нали? Какво наслада ви доставят?
– Мисля си, че там, на чашка, по време на разговори са се родили всички велики открития на човечеството. А освен това по време на моята младост кафенета не съществуваха. После, когато започнаха да съществуват, пък не ми стигаха парите да ги посещавам. Сега компенсирам липсите.
– В Африка нали има резерват “Серенгети” – за застрашени животни. Ако се направи такова “Серенгети” за хора, какви видове ще попаднат там?
– Непрактичните!
Нашият гост
Роден е през 1960 г. Завършил е куклена режисура във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”. Основател на театър “Ла Страда”, нашумял със спектакъла “Мармалад”. Автор на тв шоу поредицата “Улицата”, отличавана с български и международни награди. Тя прави популярни дузина комедийни актьори. Москов се изявява като постановчик и на големи германски сцени – Хамбург, Щутгарт, Дармщат. На него българската публика дължи спектакли като “Хубавото лошо време”, “Сирано дьо Бержерак”, “Възгледите на един пън”, “Слугите”, “Каквато ти ме искаш”, “Професия лъжец”, “Ричард III”, “Недоразбраната цивилизация” и др. Три пъти е носител на наградата “Аскеер”. Последната му постановка “Пурпурният остров” бе номинирана за 2016-а.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай