Михаил Неделчев наскоро отбеляза своята седемдесетгодишнина с нова книга - "Двете култури и техните поети". Той е автор на близо две десетки книги, беше депутат във Великото народно събрание, един от основателите на възродената Радикалдемократическа партия и на СДС, понастоящем преподава в НБУ и председателства Сдружение на българските писатели.
- За какво е тази книга? Юбилеен опит за някакво обобщение ли е? Изобщо юбилеят въздейства ли ви по някакъв начин?
- Естествено, въздейства ми. Датите са повод да прецениш какво си направил, какво си написал.
- Вие какво преценихте за себе си?
- Най-важното решение, което взех, е, че оттук нататък няма пространство за отстъпление. Че трябва да мисля и действам радикално.
- Тоест?
- Това означава, че вече няма никакво време за каквито и да е компромиси.
- Книгата ви част ли е от това настроение? Какво означават двете култури?
- По някакъв начин е част. Не става дума за култури в художествен план, а за такива, които имат и битови измерения. Говоря как се отрази това на поетите и какви пътища избраха те. Защото по време на социализма имаше два периода - първият беше много репресивен, а през втория човек можеше да живее в долните етажи на обществото, без да му промиват мозъка. Това беше периодът на относителната стабилизация на социализма. Тогава беше дадена възможността да се изрази тази втора култура. Говоря в книгата за трима поети, които направиха избора да не жертват пред системата принципи. Това са Иван Цанев, Екатерина Йосифова и Борис Христов. Като, разбира се, в това време имаше и други поети, които също могат да претендират да принадлежат към културата на историческата нормалност, но тези тримата са емблематични.
- Само че не е ли политическата призма тази, която насочва погледите ни, дори в този случай? Не е ли падението и възхождението на политическата конюнктура и таблицата, която намества естетическите ценности у нас? Изобщо как гледате на тази конюнктура от висотата на годишнината си - вие бяхте активна фигура в старото СДС... Какво се случва днес в тази формация?
- Ами днес характерното за СДС е, че вътрешната му енергия е много ниска. Другото, което съм го казвал и на публични форуми, е развитата до ръба на патологията омраза към Иван Костов.
- Къде, в СДС ли?
- Да, в тези среди, които сега са овладени от новите фактори в СДС. Там темата непрекъснато е Иван Костов.
- Това просто неприязън към силната личност ли е, или има принципни основания?
- Най-вече лична неприязън. Не искам да го казвам и да интерпретирам тази тема, но тук има дори синдром - "слуги - бивш господар". И какво ли още не. За мене е странно защо в СДС има такава патологична непоносимост към Иван Костов. Но все пак главното е липсата на енергия. Не можеш да се занимаваш с политика без политическа енергия. Трябва да имаш не само способностите, но и желанието да излезеш на трибуната, да кажеш: Народе, насам, слушай мен! Второто важно нещо е, че членската маса, по-точно политически активните хора от страната, от по-малките населени места, се идентифицираха с определени партии. Те бяха социалдемократи, радикалдемократи, земеделци, и така нататък. Това беше много важно. И когато СДС тръгна да се обособява като самостоятелна политическа сила, да става партия, тогава тези хора бяха просто отместени настрани. Те се демотивираха, изгубиха идентичност. Донякъде "Синята коалиция" имаше основание да им напомни, да им върне тази мотивация...
- Но не им я върна особено.
- Опита се. Те трябваше да усетят "Синята коалиция" като старото СДС, онова пълно с енергия СДС. Но в момента такава енергия няма.
- СДС беше масов политически ангажимент на много различни по манталитет, култура и образование хора, които бяха антитоталитарно настроени, анти-БКП. Това пък сплоти БКП-БСП... Но СДС се разпадна и изгуби политическо влияние... Защо същото не сполетя БСП, след като тяхното съществуване имаше и огледален принцип? Какво крепи БСП?
- БКП се бе превърнала в манталитет. Имаше ангажименти на малки групи, семейни интереси, семейни спойки. Но БКП, превръщайки се в БСП, не се отказа от тоталитарното минало на тази партия. Не каза ясно, че всичко това е било, за съжаление, една гигантска идиотия, в която са били въвлечени милиони хора. Така тази партия продължава да е компактна, удържайки вътре в себе си най-различни хора - и милионери, и безработни, и такива на ръба на оцеляването. Крепи ги илюзията, че принадлежат към някаква привилегирована общност. Това е илюзия, но работеща илюзия. Симпатизантът им може да е на село или някъде в градец малък, едва да поминува с мизерна пенсия, но е убеден в илюзията, че принадлежи към някаква привилегирована общност...
- Е, какви привилегии, нали свършиха отдавна...
- Ами илюзия! Но е жива. Самата тази илюзия продължава да налива самочувствие у тези хора - и те говорят: живяхме добре, сега е зле... Едни участват в БСП, защото имат финансова изгода, други са носталгици и прочие; трети - защото дядо им е бил комунист. И така нататък. Но крепящата нишка е усещането, че принадлежиш на привилегирована класа. А такова усещане не може да осигури на членовете си друга партия - нито СДС, нито която и да е. Ето например ние от Радикалдемократическата партия се опитахме да създаваме усещането, че принадлежим на интелигентна партия, на интелектуална партия, така да се каже...
- Защо не успяхте?
- Тази партия бе съзнателно разрушена...
- От кого?
- От различни сили - и вражи, и "приятелски огън"...
- Можем ли тогава да кажем в тази връзка, че двуполюсен политически модел за България е неприложим? И че българинът политически се идентифицира не с идеи, а със силната личност? Че нашите партии са лидерски, а не толкова десни или леви?
- Че политическите платформи си приличат. Ето - БСП прие идеите на СДС - ориентация към НАТО и ЕС. Сега личностите, лидерите са тези, които се оказват мобилизиращ фактор. В политиката има различни знаци и принципи да се обединяват хората. Най-хубаво е, когато го правят идеите. Но при нас действат и други неща - семейни фактори например. При някои пък вакуумът на идеи, липсата на ориентация води до следване на водач, който формулира нещата вместо тях. Това е нещо като политически персонализъм. В поне половината на обществото имаме различен принцип на обединяване. Едната част все пак търси идейна идентичност, а втората търси лидера...
- Новата партия на Меглена Кунева към първия или към втория тип бихте причислили?
- Към втория по-скоро... Я се замислете над фразата "Отивам при Кунева". Какво е това? Кръчма ли е, като "У Флеку" в Прага ли е? Като тръгнеш "При Кунева", къде стигаш?
- Предполага се, в някакво място, обещаващо възход, в политическа завера...
- Да, ама къде е идейната идентичност? Има ли такава? Знае ли се какво означава този феномен - "При Кунева"?
- Ами това търсене на личността, а не на идеята, този патернализъм, не е ли наша характерна особеност? Дори в литературата ни е така - още Тодор Живков бе казал, че гръбнакът на българската литература е политически...
- Абсолютно съм съгласен...
- ...И ние нямаме литературни авторитети освен наложените от академичните среди, от преподаването и нуждата от съответни дипломи и оценки...Това не е ли индикация за обреченост, за размиване в по-витални културни мегапространства?
- Очевидно е, че днес нямаме като потентност такива фигури в литературата. Не че нямаме такива като качества, но нямаме като харизма. А харизмата, като формула, поне по Макс Вебер и други големи мислители, има нужда от сключване. Тя се състои не само от личните качества на този, който я излъчва, но и от ответна реакция: трябва да има група от хора, които да се впечатлят, да приемат, да прегърнат излъченото... Ако го няма това, няма сключване на харизмата, тя си остава нереализирана. Харизмата е нужна в политиката, но и в духовните, и в културните практики.
- А защо липсва?
- Може би защото изисква усилие. Което не щем да правим вече.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай