Иван Кръстев е председател на борда на директорите на Центъра за либерални стратегии. Постоянен член е на Института по хуманитарни науки във Виена. Основател е на Европейския съвет за външна политика и член на съвета на Международния институт за изследване на сигурността в Лондон.
------
- Г-н Кръстев, можем ли да говорим, че Балканите са в глобалния свят, след като ние самите винаги сме се възприемали като периферия на Европа, отдалечена от центровете на цивилизацията?
- Балканските страни винаги са гледали на себе си като на периферия - било на Европа, било на някоя голяма империя. Основният проблем обаче е друг - изведнъж Европа започва да мисли себе си като провинция в много отношения. Оказа се, че европейците вече не са особено многобройни. Второ, налице е нарастващ интерес към азиатските страни - Китай, Япония, Индия. Изглежда, че Балканите, които поради централността на Европа през 90-те години имаха усещането, че целият свят се е загледал в това, което става тук, сега се изправят в една ситуация, в която никой не се интересува особено от тях, дори в рамките на ЕС. Там хората вече се вълнуват предимно от това, което се случва с тях самите. Нищо, което става тук, не се вмества в основния сюжет, а това е икономическата криза и как тя променя Европа и света.
- Как балканските страни могат да привлекат вниманието отново върху себе си? Може ли това да стане по начина, който описа премиерът Борисов, с градежи и инфраструктура?
- Не мисля, че Балканите могат да обърнат към себе си европейското и световното внимание, освен ако не извършат нещо самоубийствено, като нова война. Но това едва ли ще се случи. Ако погледнете социологическите проучвания, например в Югославия, ще видите, че страхът от война почти е изчезнал там, с изключение на Македония. Проблемът е друг - това са много бедни общества. Те имат и много от проблемите на развитите европейски общества, например демографската криза. Тук особено натежава въпросът за проблемите на младите, които се оказаха най-големите губещи от икономическата криза. И за България данните не са добри, но в страни като Сърбия, Босна и Херцеговина и Гърция безработицата сред тях минава 50%. В резултат се наблюдава огромен спад на оптимизма. Изведнъж хората започват да се боят от бъдещето. Имаме 20-годишни, които имат всички страхове на пенсионери. Това е поколение, което завижда на родителите си. А точно техните родители трябваше да минат през огромни катаклизми в част от живота си.
Има смисъл да се вгледаме по-навътре в тази нова социална конфигурация, защото до този момент единственият разговор за Балканите е за това какво и как трябва да бъде променено в институциите. България е интересен пример за това как институциите могат да се менят по-лесно, отколкото усещането на хората за света, в който живеят. Дадено звено на съдебната власт може да бъде преместено на едно или друго място, но нищо не гарантира, че това ще създаде работеща съдебна система, ако не идва натиск за справедливост от самото общество и институциите не отговарят на този натиск.
- Има ли връзка между тази нова социална конфигурация, която споменавате, и настъплението на радикалите на политическата сцена както отляво, така и отдясно?
- Несъмнено. В момента сме свидетели не само на Балканите, но и в ЕС като цяло на радикално преформулиране на начина, по който функционира европейската демокрация на национално ниво. В миналото икономическото винаги е било в центъра на политическото. Партиите до голяма степен са се различавали по това как си представят отношенията между държавата и пазарите. А в един момент, заради процеса на европейска интеграция, почти всички решения в сферата на икономиката биват извадени от електоралната политика. Когато хората разбират, че почти не могат да повлияят на икономическите решения, се появяват две тенденции. Първата е гласуването за крайни политически партии, което е свързано не толкова с идеологическото прегръщане на тяхната кауза, а за да покажат избирателите, че техният глас има значение и трябва да бъде чут. Другата тенденция, която особено проличава в Гърция, е оформянето на шизофренни политически пространства. Например, мнозинството от гърците искат да запазят еврото. В същото време около 70% от тях гласуваха за партии, които отхвърлят меморандума, чието приемане беше поставено от ЕС като условие да останат в еврозоната.
- Не трябва ли да търсим причината в политиците?
- Политиците вярват, че могат да задават на гласоподавателите въпроси и да получат еднозначни отговори. А избирателят все по-често отказва да избере едното или другото, което му се предлага, и отговоря: "Не харесвам въпроса". И гласува против политиците, които му го поставят. Така се появява една класическа политика на протестния вот, която се изразява в разбирането, че ако не може да се промени политиката, може поне да се сменят хората, които я упражняват. Преди избирателите в продължение на години гласуваха за определена партия. Вече има мнозинства от хора, които на всеки следващи избори гласуват за кандидати, за които не са гласували преди. И тази логика на протестния вот също до голяма степен променя демокрацията, тъй като вече имаме стабилност на ниво управленски политики, която се компенсира с тотална нестабилност на цялата политическа система. В резултат получаваме правителства за по един мандат. Например сега големият въпрос е имаме ли лява или дясна политическа вълна в Европа. Това, което ясно се забелязва, е, че е много трудно за правителства от всякакъв цвят да бъдат преизбрани. И какво се случва? Имаме нов френски президент - Франсоа Оланд, който през цялото време обяснява колко важно за него е да бъде променен пактът за фискална дисциплина. Но именно защото това е ключова политика, която налага тежки преговори с Германия и с пазара и не можеш да бъдеш много радикален, докато хората очакват именно това, първото нещо, което той прави, е да заяви, че оттегля френските части от Афганистан. Така външната политика, която досега не е имала особена тежест в електоралния процес, придобива ключова важност, защото в нея могат да бъдат направени повече промени. Испанското правителство в момента е готово да понесе много тежки финансови последици, но не и да се обърне за подкрепа към ЕС, само и само да покаже на своите избиратели, че техният вот продължава да има смисъл, тъй като избират правителства, които са способни да взимат самостоятелни решения. Наблюдаваме голяма промяна в начина, по който вътре в рамките на самата демократична политика едни или други въпроси придобиват приоритетно значение. Теми, които преди 10 години, не са могли да мобилизират вота, изведнъж се оказват способни да го направят.
- Няма ли в един момент хората да се уморят да сменят едни управляващи с други и накрая масово да потърсят радикална алтернатива?
- Възможно е. Затова мнозина говорят, че Европа е заплашена от връщане на политически модели от 30-те години на ХХ век. Аз мисля, че има няколко разлики, които не са за подценяване. Основната е, че повечето от радикалните партии са много крайни в своята стилистика - те се опитват да спечелят посредством един антиелитен език или чрез политически некоректно поведение, но нямат реална алтернатива как би могло да изглежда обществото. Но е вярно, също така, че когато радикализмът се превърне в практика и всяко крайно изказване изглежда приемливо, от една страна, се увеличава неуправляемостта на обществото и от друга страна, се създават условия за появата на политическа формация, която се води от идеята, че демокрацията е добра до момента, в който ще те доведе до власт, но няма смисъл, когато вече си на кормилото на държавата.
- Това означава ли, че можем да очакваме появата на авторитарни режими?
- За мен големият проблем и голямата разлика с 30-те години е, че има радикално говорене, но в същото време се е променила самата идея за власт. Ако преди политиците мислеха, че най-хубавото, което им се е случило, е да получат цялата власт, сега проблемите изглеждат толкова големи и нерешими, че изведнъж идеята за власт не е капацитетът да накараш другите да вършат това, което искаш, а способността да им прехвърлиш проблемите си. Пример за това е различната цена на задлъжнялостта за различните държави. Докато американците успешно рефинансират дълговете си на ниска цена, испанци и италианци трябва да плащат високи лихви. В крайна сметка в резултат на промяната на идеята за власт броят на желаещите да бъдат класически авторитарни лидери силно намалява.
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай