Искахме да стане по-добре, но стана както обикновено. (Виктор Черномирдин, премиер на Русия по времето на Борис Елцин.)
На пръв поглед няма причини българската администрация да не се реформира в положителна посока. Има Стратегия за развитие на държавната администрация (2014-2020), и то много добре написана. Нормативната уредба е в общи линии добра (стига да се прилага). Съществува нарочен Съвет за административни реформи, а за тази сфера отговаря вицепремиерът с най-положителен образ в обществото. Но резултатите са обратнопропорционални на заявените амбиции и най-вече на вложените публични средства.
Както неотдавна показа "БАНКЕРЪ", откакто управляват ГЕРБ и Бойко Борисов (осем от последните десет години), българската администрация става все по-многобройна, все по-скъпоструваща и все по-непрозрачна. Някои процеси наистина бяха заложени по-рано, но се развиха и достигнаха впечатляващи мащаби именно през последните години. Колкото и да е парадоксално - когато би трябвало да очакваме обратното. Нека се опитаме да обясним този парадокс.
В българското общество е широко разпространена една неточна, при това съзнателно внушавана представа за администрацията като самостоятелна сила със собствен властови ресурс. Истината е съвсем различна - и по закон, и особено като управленска практика българската държавна служба е напълно зависима от политическото равнище на ръководство на държавата. По принцип и в определени граници това е нормално - администрацията черпи легитимността си от получилите доверието на върховния суверен изборни политически представители. Те не само имат правото, но и са длъжни да изпълняват поетите ангажименти, а администрацията трябва да ги подпомага в тази дейност.
Проблемът е, че у нас политиците не само не смятат за необходимо да реализират политиките, заради които са получили доверието на обществото, а налагат свой собствен, неявен и нелегитимен дневен ред. Това абсолютно ненормално и по същество противоконституционно поведение се проявява особено ярко през мандата на кабинета "Борисов 3". Правителството прие четиригодишна програма за управление, която има силата на нормативен акт, но и до момента не съществува нито един публичен документ, който да отчита нейното изпълнение. Възникват сериозни въпроси - на какво основание се съставя бюджетът и се харчат публичните средства, а също - как се разработват и обосновават годишните планове на министерствата, агенциите и другите ведомства? Към това трябва да прибавим и обстоятелството, че т.нар. програмно бюджетиране съществува само на хартия - разходите не се планират, нито се отчитат на основата на реални резултати.
За да постигат своите скрити цели, политиците принуждават администрацията да служи не на държавата и на обществото, а на отделни партии и кръгове по интереси. Който не се подчинява, се преследва и отстранява. Затова администрацията се напълни с некомпетентни и неморални хора, които изпълняват прищевките на началниците си, но не могат да свършат истински необходимата работа. Както показа скандалът "Ало, Банов съм", стига се до създаване на организирани престъпни групи от държавни служители под ръководството на политически лица. Ако се бръкне сериозно в редица съмнителни случаи, вероятно ще излезе, че тази практика е повсеместна.
За целта през последните десет години политиците не се свенят да заобикалят и дори най-безцеремонно да нарушават приетите от самите тях закони. През 2016-а комисия на самия парламент установи, че тотално се пренебрегва изискването за назначаване след конкурс, бяха приети нарочни поправки в Закона за държавния служител и - разбира се - всичко продължи постарому.
Най-дълбоката причина за окаяното и влошаващо се състояние на българската администрация е "вмирисаната политическа глава". В нормалните държави политиците имат нужда и интерес от компетентна и мотивирана държавна служба, защото от нея в голяма степен зависи изпълнението на поетите пред обществото ангажименти, а оттук - позициите на партиите им и личната им кариера. У нас администрацията се е превърнала в основен инструмент за реализиране на изродената функция на държавата - да обслужва забогатяването и неприкосновеността на една нищожна върхушка, претендираща да се нарича елит.
Поради тази фундаментална причина и при това политическо статукво никаква съществена положителна промяна в администрацията не е възможна. Добре написаната стратегия остава на книга и дори се превръща в пречка за политико-икономическите схеми. Съвсем не е случайно, че последният отчет за нейното изпълнение е за периода 2014-2015 година. От есента на 2016-а тя не се споменава в нито един правителствен документ, а непрекъснато се разводнява и подменя с нови и нови документи, които, естествено, също остават на хартия.
Дори и в тази генерално забатачена ситуация би било възможно да се постигне някакъв частичен напредък. Но за целта е нужно минимално ниво на компетентност, а на моменти - просто здрав разум. Да вземем за пример широко рекламираното напоследък от вицепремиера Дончев поредно съкращаване на администрацията. Да оставим настрана доказания факт, че след всяка подобна кампания чиновниците не намаляват, а се увеличават. Тук просто конят е поставен зад каруцата. Защото първо ще се съкращават служители, а после ще се прави преглед за дублиращи се и ненужни структури.
При наличието на немалко незаети бройки (и то за важни позиции) ясно е, че основната причина за набъбването на числеността на администрацията е непрекъснатото създаване (главно от правителството) на нови и нови административни структури с неясна мисия и неопределени функции. За решаването на един проблем (например пътната безопасност) отговарят множество администрации, които не само не координират действията си, а се дублират и си пречат. Самата структура на държавното управление и най-вече на изпълнителната власт е обрасла с паразитни образувания като кораб, попаднал в хватката на Саргасово море. Правителството не обръща особено внимание на ефективността и ефикасността на администрацията, но дори и да искаше, трудно би постигнало видими резултати, без да разчисти създадения от самото него хаос. Ако прибавим мощното влияние на частни интереси, не е чудно, че стратегиите и програмите са само несръчен опит да се прикрива действителното положение. А то е крайно тревожно: управляемостта на държавата е спаднала под санитарния минимум.
Невъзможността администрацията да бъде усъвършенствана така, че да изпълнява основните си функции, води до поредица от заплахи към обществото и гражданите. Тероризъм, престъпност, аварии, пътни инциденти, ограничен достъп до ключови публични услуги, бедност, неграмотност, липса на превенция на природни и социални бедствия - всички тези недъзи не са просто възмутителни недостатъци на държавното управление.
Неефективното - по вина най-вече на политиците - държавно управление вече убива. В прекия, буквален смисъл на думата. Както показва и европейската статистика, освен по други показатели ние сме носители на един печален рекорд - по броя на предотвратимите смъртни случаи от заболявания и инциденти. А перспективата е още по-стряскаща.
Затова е време за истинско реформиране на държавния апарат с ясни цели и доказани резултати. Но за да се случи това, е нужно първо да сменим политиците.
Източник: Банкерь
Коментари
Все още няма коментари!
Коментирай