На 1 февруари 2017 г. румънците масово излязоха на протест срещу правителството на социалистите (бившите комунисти). Причината е решението на правителството да обяви амнистия на политическите затворници, осъдени за корупция, което явно е притеснило определени кръгове. Румънците сметнаха, че това решение е повече от престъпно и над 300 000 души бяха на улицата, биха се с полицията и до момента спечелиха оставката на един министър. Подобна гражданска активност събужда завистта на немалко българи, които си казват „Ех, тези румънци, как ще ги стигнем“. А истината е, че сегашното действие на румънските граждани е част от един по-дълъг процес, в който те, за наше съжаление, се справят по-добре от нас.

Със северната ни съседка делим много общи неща. Освен дълговековното съжителстване в обща държава – средновековните Първо и Второ българско царство, както и няколко века част от османското политическо пространство, ние сме имали и периоди на противопоставяне по време на Междусъюзническата и Първата световна война, после съюзници по време на Втората световна война, участие във Варшавския договор, а отскоро и сме заедно в НАТО и ЕС.

И ако по време на 45-те години комунистическа диктатура в двете страни са текли сходни процеси – имало е по един диктатор, за тях Николае Чаушеску, за нас Тодор Живков, за тях е имало Секуритате, за нас Държавна сигурност, за тях е имало концентрационни лагери, за нас също. При румънците са били гонени и асимилирани унгарците, при нас турците и помаците. Заради съветското политическо влияние Румъния се отказва от румънски земи – Молдова, България се отказва от Македония.

Обаче, наближава краят на съветската хегемония в Източна Европа. И процесите в двете страни се развиват по напълно различен начин.

През 1989 г., Чаушеску като че ли изцяло игнорира бедственото положение, в което е страната. Докато хората чакат на километрични опашки пред опразнените магазини за хранителни стоки, Националната телевизия излъчва кадри, в които диктаторът посещава специално подготвени за случая магазини, стоките по рафтовете на които „преливат“. В речите си Чаушеску неведнъж споменава „безпрецедентно високото жизнено равнище“, постигнато през неговото управление. Твърденията му без покритие са в жестоко противоречие с ежедневното съществуване на румънския народ, който всеки ден вижда недостига на основни стоки от първа необходимост заради неефективността на плановата икономика.

Демонстранти в Букурещ се сблъскват с БТРи на армията.

Кървавите събития от Тимишоара и Букурещ през декември 1989 г. намират кулминацията си в падането на Чаушеску и комунистическия режим. На XIV-тия Конгрес на РКП през ноември 1989 г. Чаушеску е избран отново за партиен и държавен ръководител с още 5-годишен мандат.

Опитът на режима да прогони унгарския реформистки пастор Ласло Тьокеш (László Tőkés) от жилището му в Тимишоара с мотива, че проповядвал етническа омраза, среща съпротивата на енориашите му, които правят жива верига около дома му в знак на протест. Към тях се присъединяват и румънски студенти, а демонстрацията за кратко време се разраства в протест срещу комунистическия режим. Части от армията, милицията и Секуритате обграждат митинга на 17 декември 1989 г. и откриват огън по протестиращите.

Румънски демонстранти се прикриват зад танк по време на сблъсък с привърженици на Чаушеску.

На 18 декември 1989 г., Чаушеску заминава на официално посещение в Иран, оставяйки на съпругата си Елена и на сътрудниците си да се справят с протестите в Тимишоара. Бунтът обаче се разраства. След връщането си в страната на 20 декември, Чаушеску държи телевизионна реч от телевизионно студио, оборудвано в сградата на Централния комитет на РКП, в което обявява събитията в Тимишоара за опит на чужди държави да се намесят във вътрешните работи на Румъния и посегателство на суверенитета й. До изявлението на Чаушеску официалните медии стриктно са избягвали каквото и да е споменаване на събитията в Тимишоара, като единствените източници на информация, достъпни за румънците са били чуждестранните Радио Свободна Европа и Гласът на Америка.

„Народен митинг“ (в същността си добре познатите ни от скорошни години контра-протести) в подкрепа на режима е организиран за следващия ден – 21 декември пред сградата на ЦК на Румънската комунистическа партия (РКП). Митингът обаче се обръща срещу режима. Семейство Чаушеску, изненадани от хода на събитията, не успяват да овладеят масовото недоволство и се оттеглят в сградата на ЦК на РКП.

Населението на столицата се събира в центъра, където обаче се сблъсква с военни и милиционерски подразделения. Строят се импровизирани барикади. Силите на реда обаче са многочислени и добре въоръжени и успяват да превземат барикадите и да арестуват стотици от протестиращите.

Romanian Revolution in pictures, 1989 (8).jpg

Демонстрант срещу Чаушеску вдига ръка в поздрав, докато тълпата бива обстрелвана от про-правителствени части.

Въпреки че телевизионната програма е прекъсната, безпомощната и неадекватна реакция на Чаушеску е видяна в цялата страна. До сутринта на 22 декември протестите се разпространяват из всички големи градове на Румъния.

Смъртта на министъра на отбраната на Румъния, Василе Миля, настъпила при подозрителни обстоятелства, е обявена на 22 декември по всички национални радио и телевизионни станции. Веднага след обявяването й, се състои извънредно заседание на Изпълнителния политически комитет на РКП, ръководено от Чаушеску, което решава диктаторът да поеме лично ръководството на армията.

Милиционери задържат демонстрант против Чаушеску.

Чаушеску прави още един неуспешен опит да произнесе реч пред хората, събрани пред седалището на Централния комитет на РКП. Протестиращите обаче насилват вратите и проникват в сградата, при което на Николае и Елена Чаушеску им остава само възможността да избягат с вертолет, който ги очаква на покрива на постройката.

На 22 декември 1989 г. сутринта протестиращите пробиват и навлизат в сградата на ЦК. Ген. Станкулеску успява да убеди семейство Чаушеску, че за тях е по-добре да я напуснат с хеликоптер. Макар че в подземията да е имало специални укрития за държавния глава и правителството, които са били оборудвани с всичко необходимо и дори с проходи до други, по-далечни, сгради, Чаушеску се е доверил на генерала, когото е смятал за много верен. На място е извикан хеликоптер. Той обаче не може да кацне на площада, запълнен с хора и каца върху покрива на ЦК. Николае, Елена и още двама членове на правителството се качват с тях. Хеликоптерът ги отвежда най-напред до близка резиденция извън Букурещ, където министрите слизат. А семейство Чаушеску продължава, доверявайки се изцяло на Станкулеску. Генералът обаче е оставил президента на произвола на съдбата. След като и пилотът на хеликоптера разбира, че за сигурността на държавния глава вече никой не се грижи, на свой ред лъже семейството, че няма гориво и ги стоварва на поляна до село, недалеч от румънския град Търговище. Там диктаторът и жена му откриват случаен румънец и го принуждават да ги вземе в колата си. Шофьорът на колата ги отвежда до един кооператив, където работниците задържат семейството и го предават на армията. Това се случва на 22-ри вечерта. Последните три дни от живота си Чаушеску прекарват в казарма в Търговище. Едва на 25-ти сутринта, след като ги отвеждат в едно помещение на казармата, където ги чака полеви съд и биват разстреляни като кучета.

Арестът на Чаушеску и съпругата му.

В същото време българският диктатор Тодор Живков бива пазен, съден, но не осъден и почива от естествена смърт години по-късно. Живков е арестуван е на 18 януари 1990 г. и е обвинен в редица престъпления. През юли 1990 г. мярката му за неотклонение „задържане под стража“ е заменена с домашен арест. Главната прокуратура започва срещу него 5 дела.

През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура.

Диктаторът Тодор Живков със своя бодигард след 1990 г.

На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 г. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му.

На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“. Привлечен е като обвиняем и по делото за (Дело №3) отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетен държавният бюджет с още 21 бивши заместник председатели на Министерския съвет и секретари на ЦК на БКП. Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение.

Петър Бояджиев от 10 ноември 2009 г. разказва следния любопитен случай:

Откровеността на Тодор Живков ме изненада и няма да я забравя никога. Бяхме говорили не малко за властта, как, защо и т. н., но аз в един момент зададох следния въпрос:

“Добре, вие сте владеел баланса на интереси, владеел сте манипулацията на хората… как след 35 години упражняване на властта, в условията, когато цялата сила е във ваши ръце, как така на този пленум (10 ноември 1989 г. – б. м.) вие я сдадохте така лесно или поне за наблюдаващите отвън изглеждаше така?”

Откровеността на първата част на отговора има наистина историческа стойност, произнесена от неговата уста.

Каква власт, бе кой ми я е дал тази власт? Руснаците ми я дадоха и те си я поискаха. Поискаха си я и си я взеха. Какво можех повече аз да направя? Аз не съм като този лудия Чаушеску да почнат да ме стрелят. Направих каквото можах да ги убедя да ме оставят, но те бяха непреклонни. Казаха ми, че решението им не подлежи на промяна, избрали са си други хора, дали са ми достатъчно дълго време, дошло било време за смяна на караула. И тъй, те решиха да ми я дадат и те решиха да си я вземат. Аз съм реалист, а не фантазьор като Чаушеску.

Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. в София, България. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат.

Неговият охранител Бойко Борисов пък години по-късно ще се изкачи до главен секретар на МВР, кмет на София и два пъти премиер на републиката. Партията на Живков пък ще управлява 5 пъти и лустрация на кадрите на Държавна сигурност все още не се е състояла.